Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 79

Петър Бобев

Всичко беше тъй чудно, тъй неправдоподобно. И в същото време чудовищно убедително. То обясняваше толкова проблеми едновременно: и загиването на египетската цивилизация в този край, не могла отново да се възроди върху обезлюдения континент; и обширните пустини, заети по-голямата му част, превърнали го в континент пустиня; и изчезването на много древни животни… А как се бе запазил до днес ужасният вирус? Дали, както каза Ехнатон, в урната със семената? Или пък се бе таил в някое диво растение като невинна мозайка, изчаквал часа си, както бяха дочакали своето време колорадският бръмбар, зайците, кръвната въшка и чумните епидемии…

Ехнатон прекъсна грубо мисълта й:

— Нефертити, вече знаеш всичко! Ти обеща да ми помагаш в Голямата цел. Ние с теб сме свързани в името на Великото милосърдие. Свързани пред боговете и пред правдата. Нека скрепим нашия съюз! Стани царица на царството ми! Последна царица на Червената южна земя! Ехнатон Последни и Нефертити Последна!

Мария изглежда го беше стрелнала с такъв гордо обиден, смразяващ поглед, че той най-сетне изгуби самообладание.

— Виждам! — изхриптя фараонът с глас, задавен от злоба и болка. — Гнусиш се от черния фараон! А защо? Какво си ти? Само кожата ти е бяла. Пък аз съм всемогъщ. Син на Атон. Бог съм аз. По-могъщ и от бог. Аз съм Озирис и Сет едновременно. Аз съм Атон, бог на любовта. И на всичкото зло, що произтича от нея…

Изведнъж съвсем неочаквано той се свлече от трона и се разрида в краката й:

— Нефертити, аз страдам! Нефертити, страдаш и ти. Страда и брат ти. И Ехенуфер. Помогни ми да сложа край на страданието!

Тя се дръпна неволно.

— Така ли премахвате страданието, като ме принуждавате насила да произвеждам вредни насекоми, като заплашвате да хвърлите брат ми на змиите, като държите вързан Бурамара?

— А как, Нефертити? — изсъска фараонът презрително.

Тя се поколеба за миг. Никога не се бе замисляла сериозно за това. Може би не бе имала време, винаги улисана в действие, тя, наричана от майка си с галеното прозвище „сбъркано момче“. Затова заговори неуверено, заговори първото, което й хрумна сега, пред изблика на неговата злоба:

— Аз вярвам в доброто. Вярвам в мисията на човека. Струва ми се, че той не е дошъл току-тъй на земята. Той не е крайната цел. Той е само брънка към някакво по-висше същество, което ще го наследи. Вярвам, че това по-висше същество ще премахне мъката. Сега това може да звучи наивно, но аз го вярвам. Всяка вяра е наивна. Принципът на живата природа, така, както е създадена, е лош, направо порочен — принципът на взаимоизяждането. Човекът е създаден да коригира своята създателка — природата, да измени цялата й същност. Нов принцип, при който живите същества ще си набавят енергия; без да изядат други живи същества…