Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 78

Потресена, девойката вече не слушаше равния му разказ.

— Значи още оттогава? — пошепна тя като замаяна. — Преди три хиляди години! Къде се е спотайвал омразният вирус?

Ехнатон не спираше:

— „Навярно ни наказваше Атон, че се бяхме отказали от него, че се бяхме върнали към многобожието. Но Атон е милосърден. Значи отмъщаваха старите богове, отмъщаваше Сет за това, че отдавахме почит на омразния му брат. Проклятието на Сет се разливаше по цялата Червена страна като отровна мъгла, като неизмеримо наводнение. Изсъхваха посеви, треви, цветя. Изсъхваха едва забележимите мъхове, изсъхваха горски гиганти, високи сто човешки боя. Като разгарящо се огнище без огън и жар. Но след пожара попадналите в пукнатините зърна поникват, оголените клони се облистват. Сега, след тоя пожар, не никнеше нищо. Там, където до вчера се зеленееха поля и гори, течаха реки, бродеха стада животни, днес е пустиня. Само голи скали, които се рушат и засипват с пясъка си полята, само пресъхнали реки, в които се белеят костите на риби и крокодили. Ни змия, ни гущер, ни птица, ни пеперуда… Прегладнелите животни бягат към морето. И там умират на брега. Хората, обезумели от глад, се бият за зрънце жито. Робите въстават, сриват господарските дворци, избиват мъже, жени, деца. Господарите се залостват в палатите, в храмовете и изгарят с тях. Никой не признава ни власт, ни закон, ни бог. Брат забравя брата, син — бащата. Тълпите, изклали господарите си, се срещат и избиват взаимно. Малцината, които достигат морето, се качват на ладии и салове. Но Сет не прощава. Буря, каквато светът не помни, бушува седем дни. Никой не успява да се спаси. Светът загива. Сет тържествува.

И ето, аз, Ахмес Последни, последен фараон на Червената южна земя, заповядах…“

Гласът на Ехнатон внезапно секна.

— Това е! — пошепна той. — Каменоделецът не е успял да довърши това, що е заповядал фараонът Ахмес, летописецът на най-страшното бедствие, сполетяло земята.

Мария облиза пресъхналите си устни.

— Нима е истина всичко това?

— Тъй говори студеният камък! — натърти Ехнатон. — Аз прерових подземията, най-затулените тайници на моите прадеди. И намерих урната с небесните семена. Подобни на царевица. И аз ги засадих в земята сред тучна поляна…

— Е?

— Не покълнаха. Но на седмия ден най-близките треви побеляха…

Той млъкна. Затвори се във величавото си мълчание.

Мария седеше, стиснала до болка облегалката на трона, замаяна от всичко, що бяха чули ушите й. Какво ли значеше това „небесна ладия“? Дали ставаше дума за космическа ракета, долетяла от незнайни светове? Или за някакъв друг кораб с форма, наподобяваща ладията на Озирис, с която той плава по Небесния Нил? За някакви пришълци от Южна Америка, донесли със себе си заразени семена на царевица? Наивните хроникьори на древните летописи в своето невежество често смесват явления, които нямат никаква връзка помежду си. Може би и Ахмес Последни тъй бе смесил опашатата звезда с небесния кораб и Бялата гибел? А ако не от космоса, откъде бе дошло бедствието? От някакъв съседен остров, от Полинезия, от Андите? Възможно ли беше другото — разумни същества от друга планета да са достигнали до нас, но мъртви? Да са носели семена от своите култури като подарък, за да ни помогнат, да ни създадат благоденствие? А не са и подозирали, че в тях се е криел някакъв може би безобиден за тях вирус, който при нас е намерил по-благоприятни условия, простор…