Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 77

Богът Ра, чието дясно око е слънцето, а лявото — луната, създаде хората от своите сълзи. Затова ли ги обрече оттогава на сълзи и страдания?“

Под краката й притича бодлив гущер. Молох — най-страшното на вид влечуго, обсипано с безброй шипове, куки и рога, а в същото време най-безвредно. Молохът е интересен не само с бодлите си. По шиповете му се осажда роса. И той поглъща тая роса направо с кожата си — едно от многочислените чудеса на живота. Туземна легенда разправя, че някога гущерът молох — тогава без бодли — и папагалът били приятели. Но гущерът случайно ударил папагала с бумеранга си. Ядосан, той повлякъл приятеля си из бодливия скреб, докато цялата му кожа се покрила с шипове.

Ехнатон, изчакал да отмине уродливата твар, продължи:

— „В година сто седемдесет и седма от слизането на Нефертити на Червената южна земя, на осмия ден от четвъртия месец на сезона шему на небосвода се появи опашата звезда, която се виждаше и посред бял ден. Жреците звездобройци предрекоха бедствие. Уви, много слаби, милостиви излязоха техните прокоби. Малцина им повярваха. Тъй свикнали бяха с изобилието на богатата земя, с безбройните й реки и езера, с неизмеримите й гори и поля. С поля, които раждаха плод, без да чакат влага от каналите, изравяни от човека с много кръв и сълзи. И всички смятаха, че благоденствието няма да има край. Намножили се бяха господарите, двойно повече се бяха наплодили робите. Пръснали се бяха по цялата Червена земя, по пълноводните реки и равните поля.

Когато робите извадиха на брега небесната ладия и жреците балсамираха като богоравни двата трупа, отвътре извадиха съд с непознати семена. И рече жрецът Кенамон (Проклето да бъде във вековете името му!):

— Озирис, който научи хората на земеделие и който заповядва на Нил да разлива благодатта си, ни праща своите небесни семена. Засей ги, за да роди твоята земя тройна родитба, за да се намножи народът ти, да нарасне мощта на царството ти!

И аз, а защо не бяха оглушали ушите ми, го послушах. Със запретнати в златното рало двама яки роби вместо божествения Апис заорах семената. С нетърпение зачаках да видя какво ще се роди. Ден след ден, при изгрев на Атон, фараон, жреци и народ се струпвахме край посева, очаквайки първия кълн.

Но семената не поникнаха. Така изгниха в пръстта. А край тях треви и ниви посърнаха, листа и вейки побеляха като остарели от времето папируси…“

Мария не можа да сподави вика си на удивление.

— Бялата гибел! Ахлорофилозата!

Тържествуващ, с плътен глас, сякаш внезапно израсъл над света, Ехнатон продължи:

— „И стана ясно на всички, на знатни, простолюдие и роби, че не Озирис ни бе пратил тия зърна, а Сет, омразният братоубиец. Че Кенамон беше жрец не на доброто, а на злото. И надигнаха се тълпите, та пребиха с камъни първожреца си и хвърлиха трупа му в реката за храна на крокодилите.“