Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 76

— Тогава гледай!

Палачът отпусна въжето. Тялото на Крум слезе метър надолу. Змиите се размърдаха, главите им се надигнаха, тънките им шии се заклатиха наляво-надясно, очите им засвяткаха зло и заплашително. Езичетата им се стрелкаха като пламъчета, а зад тях се белееха отровните зъби, годни да пробият и подметките му. На Мария се стори, че видя изцедените по тях капки отрова.

— Съгласна ли си, Нефертити? — запита глухо Ехнатон.

Тя мълчеше, скована от ужас, с ледена пот на челото. Тогава Крум и извика на български:

— Какво мислиш? Не виждаш ли, че е луд? После ще видим как да му наденем усмирителната риза.

Ехнатон извиси глас. Чуждият език, който не разбираше, го дразнеше.

— Отговаряй, Нефертити!

Тя пое дълбоко дъх:

— Добре! Но знайте, че е насила! Не ви обещавам да не избягам!

Насмешка мина по очите му.

— Опитай! Има един изход. Никой не го пази. Защото никой още не е излязъл оттам жив.

После направи знак с ръка и палачът издърпа с въжето жертвата си, войниците я поеха и поведоха към килията.

— Къде си? — успя само да запита Мария.

— На долния етаж.

— А Бурамара?

— Не знам.

Носачите поеха фараона си и го отнесоха през тъмния изход. Тогава папагалът прелетя и кацна на рамото й.

— Сладко папагалче!

Трогната, срещнала само тази малка топлинка сред враговете, Мария го почеса с пръсти под клюна.

— Сладко папагалче! Сладко папагалче!

Тя погледна изумена. Четири роби поставиха пред нея друг позлатен трон. Ехенуфер се поклони.

— Нефертити, заеми мястото си! Божественият фараон те очаква за важен разговор.

— Оставете ме на мира с вашата Нефертити!

Но видяла решителния израз в очите му, отстъпи, седна в скъпоценния стол. Робите я понесоха по мрачния коридор, минаха с приклякване през каменната порта и я положиха в храма редом с очакващия я фараон. Той ги погледна бегло и те се оттеглиха по колене. Двамата останаха сами сред навалицата каменни богове полуживотни.

— Нефертити! — почна той. — Това, което ще ти прочета сега, е много важно. Изслушай го внимателно!

Тя се изправи гневно:

— Да се разберем! Не съм никаква Нефертити, а — Мария Димова! За вас — само мис Димова!

Той сякаш не усети нейната язвителност, защитен с бронята на своето самочувствие, упоен от собственото си величие.

— Виж обратната страна на пиедестала, от който те гледа някогашната Нефертити! Там са издълбани други йероглифи, вече не тържествени, други слова — на отчаяние, вопли пред гибел. Трябва да чуеш и тях!

Той отново затвори очи, зачете наизуст записания, в паметта му каменен текст:

— „Сърце мое, сърце на майка ми, мое пребъдване на земята! Недей се възправя срещу мен, защити ме пред лицето на Озирис! С тия слова, изписвани върху скъпоценния скарабей, що жреците полагат вместо сърце в мумията, та да свидетелствуват пред Владетеля на задгробния мир, когато ги постави върху везните на доброто и злото, се обръщам към онези, които няма да съществуват след мен. Обръщам се аз, Ахмес, петият фараон от коляното на божествената Нефертити, защото не знам дали когато умра, ще има кой да балсамира моето тяло и да подготви тройнствената ми същност «Рен-Ка-Ба» за пътя към обитаващите на запад, в страната на мъртвите. Рен — това е името на човека. Кой ще ме назове в молитвите си, когато и всички жреци ще преминат на запад? Ка — това е двойникът на човека, който го води в задгробния свят. Кой ще напише заклинанията за Ка, с които да ме предпази от жестоките изпитания в страната на мъртвите? Ба — това е същинската душа. Къде ли ще се скита безпътна тя, останала без име и без двойник?