Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 118

Пред очите му се трупаха черни непрогледни облаци. Разкъсваха се само за малко, колкото да види суровия отмъстител, който го следваше на стотина крачки зад него, бодър, без следа от умора, непреклонен.

Гурмалулу беше дете на пустинята, издръжлив на жажда като ему. В нажежената пустош наоколо можеше да намери влага, щом поиска. Знаеше къде се крие плоскоглавата жаба. Знаеше кой корен е най-сочен. Знаеше кое животно или птица може да го отведе при водата. Знаеше кои мушици се въртят над подпочвените поточета. Защото хилядолетия наред еволюцията бе подбирала тъкмо тези, които умеят да откриват най-бързо водата. Който не бе усвоявал това изкуство, бе загивал.

Том прекосяваше дюна след дюна, заобикаляше каменистите хребети и пръснатите ивици евкалиптов скреб, които все по-често препречваха пътя му, размесени с мулга-скреб, с бодливите акациеви шубраци. Това в едно и също време му вдъхваше надежда — то означаваше, че пустинята отстъпва, изостава, — но и неясна тревога. Убеден беше, че омразният негодник го подкарваше умишлено в определена посока, с ясна за него зловеща цел.

Настъпи нова нощ. Въздухът се позахлади. Но смазаното от изтощение тяло на белия беглец не почувствува никакво облекчение. Гореше. По жилите му течеше не кръв, а — разтопено олово. То бликаше из тях на чести тласъци, които пареха гърлото му, гърдите, слепите очи, цялата глава. Ускореният му пулс бъхтеше като чук по темето. А не биваше да спре. Всеки загубен миг го приближаваше до гибелта. Ако вървеше, все имаше надежда да намери вода, да пресече някоя пътека. И той вървеше. Не усети кога навлезе в спинифекса. Разбра къде е попаднал, когато краката му се заплетоха в острите жилави листа и той падна по лице върху бодливия килим. Адска трева! Колко сполучливо беше името й! Без да изчисти набитите в тялото си шипове, той тръгна назад, като не забравяше само едно — не изпускаше оръжието си. Видя, че врагът му стоеше извън сатанинската морава. Не бе навлизал в нея. Изчака го и пак тръгна като динго подире му.

Нощта преваляше. Южният кръст се изправи в полунощ, сетне отново полегна. А Том продължаваше да се мъкне. В главата му не бе останала никаква мисъл. Кой знае дали помнеше защо бяга. От цялото му съзнание се бе задържал само един прост рефлекс — да бяга от черното същество, което го преследваше. Нищо повече. Всичко друго беше празно, една пулсираща черна празнота.

Насреща му се изпречи някаква стена. Мулга-скреб, ужасът на пътешествениците! Акации-джуджета, преплетени като гигантска телена мрежа така, че никаква жива твар, по-голяма от котка, не може да проникне през усуканите жилави клонаци, обсипани с остри шипове. От мулга-скреба изпадат в отчаяние добре екипирани експедиции с камили и вода. През нея не може да мине ни камила, ни камион. През нея не може да се направи просека нито с трион, нито с брадва. Всеки заобикаля мулга-скреба, дяволската стена.