Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 117

Гурмалулу, мълчалив и неуморим, сякаш не човек, а демон, го следваше упорито. Не го доближаваше, ала и не изоставаше. Забързваше, когато Том побягваше обезумял. Забавяше се, ако жертвата му намалеше ход. Спираше, когато и тя спре. В погледа му не можеше да се прочете нищо друго освен зловещото решение.

При едно обръщане Том видя как преследвачът му почна да рови с ръце в пясъка. Извади нещо, вдигна го над главата си и го изцеди в устата. Прежаднелият нещастник разбра. Дивакът беше намерил плоскоглава жаба. Тя има водна торбичка в корема си. В дъжд я напълва, а при суша, така запасена с влага, се заравя в земята и остава там месеци наред, до новия дъжд. Аборигените умеят да намират дупката й и така се спасяват от смърт.

Том трябваше да му я отнеме, да глътне поне една капка! По-рано се гнусеше само при мисълта за тая гадина. Сега беше готов да убие човек за глътка вода. „Който раздели с теб водата си в пустинята, ти е повече от брат.“ Той едва сега осъзна смисъла на тая поговорка. За една капка вода беше готов да се побратими дори с един въшлив дивак.

Инспекторът хукна надире, размахал пистолета. Ала Гурмалулу беше стократно по-издръжлив от него. Побягна и той със скъпоценната си находка в ръка. Като че ли нарочно го дразнеше с нея, като че ли нарочно го подлудяваше.

Том се спъна, падна, лицето му се зарови в пясъка. А той не го усети. Остана да лежи неподвижен, безсилен. Гърлото му гореше като насипано с черен пипер. Това е вкусът на смъртта — досети се той. Досети се и друго. Както лежеше така, Гурмалулу можеше да дойде при него, да го убие. Той вдигна глава. И наистина го съзря на двадесет разкрача от себе си. Но докато насочи пистолета, Гурмалулу офейка надалеч, недостигаем за куршума. Приклекна пак да го дебне, както гладно динго дебне болна крава — търпеливо, уверено, че рано или късно тя ще падне.

Лежа така дълго. Накрай пак се надигна. Всеки изгубен час го приближаваше до смъртта. А той не искаше да умира. Живееше му се. Веднъж само да се добереше до цивилизованите хора. Тогава щеше да предприеме втора експедиция. По-добре организирана, по-дисциплинирана, не такава паплач като сегашната, само с негови послушни хора. И дворецът в Кю щеше пак да стане достижим.

Помъкна се отново, като залиташе, падаше и ставаше. С напукани устни, кървяща кожа, възпалени очи. А знаеше. В тая преизподня, сред пясъците на Австралия, белият човек не може да изтрае повече от два дни. Умира от жажда. Разкъсва дрехите си. Пълзи по корем. Езикът му запълва устата. Умира обезумял.