Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 116

И видял, че врагът наистина не го чува, натисна спусъка. Гърмежът го оглуши. Но и тоя път не улучи. Винаги, когато трябваше, пропускаше. Ала Гурмалулу се поколеба. Не допускаше, че пистолетът е пълен. А не знаеше колко пъти поред може да стреля. Благоразумието му се върна. Той се спря. Даже отстъпи назад — крачка, две, десет. Когато прецени, че е станал недосегаем за куршумите, спря.

— Гурмалулу ще убие мистър Том! — изхриптя той.

Пред тая злоба Том Риджър не устоя. Обърна се и побягна, като от време на време поглеждаше назад, готов да отправи и втория куршум в преследвача си. Ала черният отмъстител вече не бързаше. Следваше го бавно, с упорита настойчивост, уверен в успеха си, тъй както би преследвал часове наред, дни наред набелязаната плячка. Инстинктът на ловеца се бе събудил — на ловеца, който застига опасен звяр, все едно ранен бивол.

И Том почувствува тая непоколебимост. В пека на пустинята усети как се оросява челото му с ледена пот. Разбра, че е обречен. Прие надвисналата заплаха като свърхестествено наказание, пратено му от някакви висши сили — прокоба, от която въпреки всичко, въпреки своя разум и опит, въпреки своя револвер не би могъл да отбегне.

Мракът затисна света. А Том не спираше. Вървеше и все вървеше, без да знае накъде. Спъваше се, падаше, ставаше. А в същото време смътно досещане спираше дъха му — виждаше, че не отива там, където той искаше, а нейде другаде, към друга цел, накъдето го водеше умишлено черният дивак — жестока цел, известна само на врага му, зловеща, ужасяваща.

Напреде му изникна назъбеният силует на някаква кула, висока три-четири метра. Не беше кула, а термитник, яка като цимент постройка от глина. Тя щеше да стане неговата крепост. Той се скри зад нея и надзърна с оръжие в ръка. Задебна противника си да дойде по-близо, та куршумът му да не пропусне тоя път. Ала черният не се поддаде на тая уловка. Избиколи закритието му отдалеч и оттам го загледа с безумни хипнотизиращи очи. Том разбра, че няма смисъл да се бави повече. Термитникът не му свърши никаква работа. Или не. Свърши. Показа му земните посоки. А тукашните термити строят жилищата си така, че плоските им страни винаги сочат изток и запад. Вече знаеше накъде е изток. Нататък се запъти и той. Защото само там можеше да достигне шосето, което прекосяваше безбрежната пустиня.

Чак към полунощ, когато луната изскочи над кръгозора и простря върху безжизненото поле призрачното си було, беглецът спря. Вече нямаше сили. Залиташе от умора. Колената му се подгънаха. Той се свлече на земята. Натежалите му клепачи жадуваха за сън. Ала Том не се отпусна, не ги остави да се залепят. Остана буден до зори, стиснал револвера в очакване врага си, който лежеше на двеста метра от него. Какво правеше там — спеше ли, дебнеше ли го?

При развиделяване пак тръгна. Тогава разбра, че не беше само подозрение. Коварният дивак го насочваше по своя воля, водеше го нанякъде, както овчар подкарва стадото. Наоколо се ширеше пустинята, накъдрена в безкрайните редици на дюните, нашарена тук-там с побелял спинифекс и редки ивици скреб в долчинките като навеяни снежни преспи. Слънцето се надигаше, заливаше земята с жар. Маранята трептеше, сякаш не беше въздух. Тъй трепти водата, погледната над песъкливото дъно през водолазна маска. Само че без освежаващата хладина на водата. Задухата ставаше нетърпима. Жар лъхаше и пясъкът под краката му, и въздухът около него. Не само слънцето, цялото небе отгоре му гореше. Като огън пареха вътрешностите му. Огнени ивици играеха пред очите му. А жаждата го задушаваше. Вече втори ден откак не бе сложил ни капка в уста. А европеецът не може да изтрае повече от два дни. Устните му се пукаха и кървяха. Цялата му уста, езикът, глътката му бяха изсъхнали и той не можеше дори да преглътне.