Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 119

Том Риджър тръгна покрай нея вляво. Можеше да се отправи и вдясно. Беше му все едно. Само да не стои на едно място, да се движи. На всяка крачка се поваляше на земята. Лежеше, лежеше, после отново се изправяше. Но не да върви, а да не заспи. Защото знаеше, че ако заспи, ще бъде загубен. Черният негодник чакаше само това. Никога по-рано Том не бе замислял как неговите следотърсачи улавяха престъпниците и му ги довеждаха с белезници на ръцете. След дни, след седмици. Но ги довеждаха. Сега разбра. Значи тъй. Докато жертвата накрая рухне от изтощение.

Не биваше да заспива! Трябваше пак да стане, да тръгне, поне да опитва! Но не можеше. Не можа да се изправи. Краката му се подкосиха при първото усилие. И при второто…

Не биваше да заспива! Добре, но как да стои буден, с какво да се улисва?

Той се сети. Откога не бе слушал радио! Миниатюрният транзистор още стоеше в джоба на ризата му. Никой не го бе пипвал в пленничеството му. Том завъртя бутона. От малкия високоговорител избухна като взрив бумтежът на джаза, продра тишината на сънната пустиня. Това като че ли го ободри, вля освежителна струя в душата му. Бесният ритъм сякаш изцеди изтощението от мускулите, страха от сърцето му, от цялото му същество. Още не беше загубено всичко…

Събуди се скоро — поне тъй му се стори. Слънцето току-що се бе подало над кръгозора, червено и разкривено. Върхарите на скреба, отрупани с бели листа, бяха поруменели, а виолетовите им сенки се точеха далече на запад върху червения пясък. Насреща му седеше кръстато голият дивак и го гледаше втренчено. Тъй, с такъв настойчив, стъклен поглед и змията приковава обречената птичка. Том посегна към пистолета. Напразно. Ледена тръпка стегна гърлото му. Задуши го. Ужасното беше станало. Ръцете му бяха вкопчани на гърба с хладната хватка на белезниците. Същите, с които той никога не се бе разделял, които врагът му бе взел от земята, където те бяха изпаднали от джоба му, докато бе спал.

Изгубил всяка смелост, всяко чувство за достойнство, забравил превъзходството на расата си над черния си победител, Том Риджър профъфли с надебелял език:

— Гурмалулу! Моля те, отключи халките! Ще ти дам всичко, каквото поискаш! Помниш ли колко уиски съм ти давал? Помниш ли, че те спасих от смърт, че те измъкнах от Джубунджава?

Гурмалулу мълчеше. Не казваше нищо. Мислеше ли въобще? Или и той бе затъпял от жажда, от глад, от жега, от напрежение. Стоеше, вторачил поглед напред, ала не към тоя, който бе провалил живота му, а някъде зад него, далече-далече, в своето минало, което нямаше вече да стане настояще, нито бъдеще. Припомняше си всички ловни подвизи, всички изпитания, с които бе показвал на племето, а то значи на целия свят, какво представлява Гурмалулу. Припомняше си Руби, децата, тежките преходи. Припомняше си и дългите пиршества „коробори“, при които никой не можеше да го надиграе — някога, преди да го потърси омразният мистър Том, преди да му тикне първата бутилка уиски в ръката… Някога, което нямаше да стане днес…