Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 120

А Том Риджър продължаваше да се вайка, да моли, да плаче. Слушал бе, че в пустинята при такава жажда човек не трябва дори да приказва, защото и при говора се губи телесна влага. А не беше в състояние да спре. Хленчеше, просеше…

Гурмалулу не го слушаше. Стоеше неподвижен, безучастен като каменните идоли в подземния храм, като зловещите ир-мунен. Неугасеното от снощи радио пищеше еднообразно в джоба на Том. Станцията се подготвяше за утринното предаване, След секунда, след минута най-много щеше да прозвучи сигналът й.

И той прозвуча. Оглуши ги кресливият кикот на кокабурата, с който австралийското радио започва емисията си.

Гурмалулу трепна. Не стана, не мръдна повече. Само очите му се разшириха, окръглиха се — огромни, изпълнени със смъртен ужас. Сбъдваше се проклятието на Джубунджава. Безсмъртното момче Табала се бе изсмяло. И Гурмалулу трябваше да умре!

Да умре! Да умре!

Огнен спазъм стегна гърдите му, сякаш ги прониза нажежено копие. Устата му опита да погълне жадно въздуха.

Изведнъж нещастникът се гътна възнак.

Проклятието на Джубунджава го бе поразило.

А Том гледаше смаян, потресен, зловещото чудо, което бе станало пред очите му. Врагът му беше мъртъв. Наистина мъртъв!

Но се сепна. Каква полза? Нали преди това бе вкопчил ръцете му в белезниците? Трябвало бе да пукне по-рано!

И все пак… Нямаше да остане, нямаше да се предаде… Щеше да се бори още…

Том се надигна с мъка, така, с вързани ръце. Падна. Разбра, че не може да ходи прав. Затова запълзя, като се изтласкваше с крака и си помагаше ту с едното, ту с другото рамо. Тъй се рови попова лъжичка в пресъхнало блато. Устата, носът и очите му се напълниха с пясък. Докога ли щеше да се влачи така? Възможно ли беше с пълзене да заобиколи чудовищното обрастване, подобно на руло от бодлива тел.

Дочу автомобилна сирена. Значи шосето беше близо, щом като до него достигаше и бумтежът на мотора. Ето, машината профуча и отмина.

Той опита да извика. Но не можа да издаде никакъв звук. Подпухналият език беше запълнил устата му. Задушаваше го. Кръв капеше от устните му. Усещаше, че обезумява. Искаше му се да си къса дрехите, да вие…

Не! Не би могъл да заобиколи дяволската ограда! Каквото и да станеше, трябваше да мине през нея! Чувствуваше, че тази мисъл е нелепа, ала нямаше воля да й се противи. Той запълзя направо към скреба. Стори му се, че под сплетените клони вижда пролука. Някакъв нисък клон беше изгнил и опразненото от него място се бе превърнало на тунелче в непроходимата трънлива мрежа. Том се натика с мъка вътре, без да усеща бодлите, които късаха дрехите му, които деряха кожата му, без да усеща кървавите ручейчета, които потичаха по тялото му. Обезумял, затъпял, поддал се на нагона си за свобода като лисица, която изгризва лапата си, за да се измъкне от капана, той продължаваше да се завира все по-навътре в гъсталака.

Веднъж в една ферма бе хванал едно питомно кенгуру за опашката. Тъй то не можеше да рита. Четвърт час кенгуруто подскачаше на място, недоумяващо защо не може да избяга, без да се сети, че би могло да се освободи, ако промени посоката си, ако се извие настрана или се дръпне назад. Подскачаше на място, докато човекът го пусна. Тъй и сега нещастникът продължаваше да се намъква в бодилака, немислещ като безразсъдно кенгуру.