Читать «Песен за Роланд» онлайн - страница 45
(неизвестен автор)
Там сядат тези, що приеха риска.
Двубоят бе редовно предизвикан —
според Оджер Датчанин. Не отрича никой.
Конете си, оръжията искат. Аой.
За бой готови изповед приеха.
Простени бяха и благословени.
След службата причастието взеха.
За църкви дават дарове големи.
При Карл дойдоха, щом настъпи време.
Поставят си те шпори на нозете.
Обличат брони — бели, здрави, леки.
Привързват шлемове — те ярко светят.
Препасва меч със златна дръжка всеки.
На шия — щит с квадрати, в багри цели.
И остри копия в десница взели,
те се покачват бързо на конете.
Сто хиляди войници плачат, клети,
Роланд обичат, Тиери жалеят.
Бог само знае кой ще оцелее!
Широка е ливадата под Екс.
Двубоят там започва тоя ден.
Храбрец е всеки, смел и убеден,
а бързи, буйни — техните коне.
Отпуснали юзди, нападат, удрят: звек.
И пак се дебнат и стоят нащрек.
На късове е всеки щит строшен.
Разнищват брони, ремък и въже.
Седлата ги изсипват — падат те.
Заплакаха сто хиляди мъже.
И двамата са паднали в полето. Аой.
Но бързо се изправят на нозете.
Юначен, лек и пъргав Пинабел е.
И без коне пак боя те подемат.
За златна дръжка всеки стиска меча —
от шлем стоманен искри скачат вече
и удрят пак — едва не сцепват шлема.
Потръпват рицарите френски, честни.
„Ах, боже — каза Карл, — дай правдата да блесне!“
И рече Пинабел: „Признай се — победен!
Ще бъда твой васал по обич и по чест.
Богатство ще ти дам каквото щеш,
но Ганелун от Карл да е простен.“
Отвърна Тиери: „Не чакай туй от мен!
Отстъпя ли — то значи съм подлец.
Съд божи е — един ще е мъртвец!“ Аой.
„Бароне храбър — рече Тиери, —
висок си, строен — сила в теб трепти,
по свойта храброст пръв си ти дори.
От тази битка откажи се ти,
от Карл ще искам да те опрости.
Но Ганелун — тъй ще накажем ний,
за туй да се разказва дълги дни.“
А Пинабел: „Ний с бог ще го спасим!
Че моя меч рода ще защити,
пред жив човек не спира, а лети.
Смърт по-добре, не укор нетърпим!“
Отново удрят те по шлем красив,
със златни нишки целият обшит,
та до небето литват рой искри.
Не ще ги спрат от тоя бой открит.
Не ще завършат без човек убит. Аой.
Мъж храбър, Пинабел от град Соранце
удари Тиери по шлема провансалски:
отскочи огън, запламтя тревата.
Стоманен връх насочи му в главата,
над челото го хлъзна по средата,
посред лицето шлема му разряза
и дясната му буза с кръв беляза,
и бронята му тая кръв обхвана.
Спаси го бог — жив Тиери остана.
Че е ранен в лицето, Тиери усети.
Кръвта на капки по тревата свети.
Нападна сам — не чакаше подкрепа,
на Пинабел той шлема до носа разцепи.
От черепа му мозъкът затече —
и мъртъв го събори долу с меча.
Тъй с удар смел двубоя той спечели.
Крещяха всички: „Чудо туй не е ли!
И с право Ганелун ще бъде лесно
с роднините заложници обесен.“ Аой.
Щом Тиери спечели свойта битка,
Карл гордо приближи с лице открито,
с Вилялм от Блаиве, с Джефрейд Анджуйски в свита
и с другите барони най-любими:
с Оджер Датчанин, с Нейм — херцог: четрима.
В обятията си героя взима,
