Читать «Песен за Роланд» онлайн - страница 23
(неизвестен автор)
по-черна от мастило вижда сам
с едничко бяло — зъбите в уста.
«Не можем устоя — извика, — знам:
че ще загинем! Удряйте завчас,
французи, братя, ето почвам аз!»
И Оливер: «Забавиш ли се — срам!»
Французите се спуснаха натам.
Неверните ги виждат, че редеят,
с надежда почват те да се гордеят:
«Крал Карл загубва тая битка сетня!»
На коня риж се Марганицес метна.
Пришпори го със шпори позлатени:
и Оливер той точно в гръб умери.
Блестящата му броня бе строшена,
а копието чак отпред излезе.
«Получихте вий силен удар — рече, —
за мъки ви остави Карл далеко;
макар че и на нас не ни е леко,
аз отмъстих чрез вас за всички вече!»
Ударен зле е — Оливер разбира,
но Алтеклере — лъскав меч, той стиска,
на Марганицес шлема позлатен съзира,
кристали и цветя разпръсва ниско,
главата му разцепва до зъбите,
събаря го от коня му — убит е:
«Бъди проклет, езичнико! — извика.
Да, Карл ни губи тука; но ти нивга
там в свойто царство няма да отидеш,
да се похвалиш гордо пред жените,
че нещо ценно си ми взел и нито,
че сторил си щета на Карл Велики!»
Роланд след туй на помощ той повика. Аой.
Разбира Оливер — на смърт ранен е.
Не ще постигне пълно отмъщение.
В тълпата гъста той зачупи вещо
и щитове, и копия — сече горещо
крака, пестници, гърбове и плещи.
И който би го зърнал как сечеше,
как труп след труп събаряше в полето,
ще помни вечно, че той рицар беше.
И Карловия боен възглас ето:
«Мунджоие!» — викна той за път последен.
Другаря си Роланд помоли бледен:
«Събрате мил, елате тук до мене.
Горко ни! — Днес ще бъдем разделени.»
Роланд съгледа Оливер, че гине:
лицето му — безцветно, бледо-синьо,
а тялото му светла кръв облива,
съсирена чак доземи отива.
«Какво да правя, боже, не разбирам!
Без полза беше храбър, брате мили,
друг като теб безстрашен не намирам!
Ах, мила Францийо, без рицари такива
оставаш унизена и загиваш!
И кралят Карл загубва днес закрила!»
Припада той на коня си без сила.
На кон Роланд припадна, стиснал меч.
И Оливер на смърт е там сразен.
Загуби кръв, та с поглед е стъмнен.
Не вижда той добре във тая сеч,
не различава вече жив човек.
Към бойния другар е устремен —
удари го по шлема украсен,
разцепи шлема до носа отпред,
главата не засегна. Стреснат, блед,
изгледа го Роланд от скръб обзет,
и с обич го запита: «Друже клет,
нарочно ли се спусна ти към мен?
Обичам те, туй знаеш ти поне!
Не можеш да ме предизвикаш, не!»
А Оливер: «Дочувам скъпа реч,
ала не виждам твоето лице.
Бог с теб! Желая прошка от сърце.»
Отвърна му Роланд: «Не съм ранен,
от бога и от мен бъди простен.»
Един към друг се наклоняват те,
раздяла в обич — мъката расте.
Смъртта е близо, Оливер разбира.
Очите му тъмнеят и се свиват,
загубва слух и всичко мрак покрива.
Той слиза, на земята се простира.
И на високо изповед горчива
започва, сключени ръце издигнал.
Той моли бога в рая да го викне,
крал Карл до мила Франция да стигне,
Роланд над всички други да обича.
Но шлемът пада, Оливер умира
и към земята тялото се свлича,
сърцето му навеки вече спира.
