Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 99

Тази вечер обстоятелствата не бяха благоприятни.

* * *

Майло излезе като вихър на двора и помоли момчето, което паркира колите, да докара бугатито, оставено в подземния паркинг на хотела. После пое в посока към Ла Пас, като си помагаше с джипиеса, за да намери мястото, където се бяха разделили с Керъл.

Този следобед на плажа беше осъзнал живите рани на младата жена. Рани, за чието съществуване преди не беше и подозирал.

Действително, често не знаем нищо за това, което мъчи хората, които обичаме най-много, тъжно си мислеше той.

Той също беше наранен от портрета без нюанси, който тя му беше направила. Също като другите, и тя винаги го беше възприемала като недодялана измет, нещастник от предградията, грубиян и сексист. И трябва да се каже, че той никога нищо не беше направил, за да промени мнението й. Защото този образ го пазеше, прикривайки една чувствителност, която не можеше да понесе. За да спечели любовта на Керъл, беше готов на всичко, но тя не беше проявила достатъчно доверие към него, за да й разкрие истинското си лице.

Кара около половин час в светлата нощ. Сянката на планините се открояваше на прозрачно синьото небе, отдавна изчезнало от замърсени градове. Когато стигна до мястото, Майло пое по една горска писта, за да остави колата наблизо, после, след като пъхна в чантата си едно одеяло и бутилка с вода, пое по скалистия път, който водеше до брега.

— Керъл! Керъл! — крещеше той с всички сили.

Виковете му се изгубиха, отнесени от хладния, капризен бриз, който духаше откъм морето, издавайки жаловити стенания.

Намери заливчето, където се бяха скарали следобед. Там не духаше и беше приятно. Самовлюбената луна, светлолика и кръгла, търсеше отражението си върху водната повърхност. Никога досега Майло не беше виждал толкова звезди на небето, но нямаше и следа от Керъл. Въоръжен с фенерчето си, той продължи пътя си, като се изкачваше по стръмните скали, които обграждаха брега. На около петстотин метра по-нататък тръгна по тясна пътечка, която слизаше до едно заливче.

— Керъл! — повтори той, когато стигна на плажа.

Този път гласът му прозвуча по-силно. Голяма гранитна скала пазеше заливчето от вятъра и смекчаваше шума от вълните на прибоя по пясъка.

— Керъл!

Напрегнал всичките си сетива, Майло извървя целия бряг и чак в края забеляза някакво движение. Доближи се до отвесната стена. Почти по цялата си височина скалата се пресичаше от пукнатина, от която започваше естествена пещера, издълбана в камъните.