Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 98

— Докторе, настоявам.

Филипсън повдигна рамене и се върна в кабинета си, мърморейки:

— Щом като ще ви е приятно да спите в тесен фотьойл и да си изкривите гърба, това си е ваша работа, но с изкълчения ви глезен и с пукнатото ребро, недейте да ми се оплаквате утре сутринта, че не можете да станете.

Майло ме остави пред стаята на Били. Усещах, че е объркан:

— Безпокоя се за Керъл. Пратих й десет съобщения на гласовата поща, но не е отговорила на нито едно. Трябва да я намеря.

— Добре. Успех, старче.

— Лека нощ, Том.

Гледах го как се отдалечава по коридора, но само след няколко метра спря рязко и се върна към мен.

— Знаеш ли, исках да ти кажа, че… съжалявам — призна той, като ме гледаше право в очите.

Очите му бяха зачервени и горяха, лицето му беше разстроено, но имаше решителен вид.

— Пропилях всичко с моите рисковани финансови вложения — продължи той. — Мислех си, че съм по-хитър от другите. Предадох доверието ти и те разорих. Прости ми…

Гласът му се пречупи. Примига с очи и една неочаквана сълза потече по бузата му. Виждах го да плаче за пръв път в живота ми и се почувствах едновременно обезоръжен и притеснен.

— Много е тъпо — добави той, като си търкаше клепачите. — Мислех си, че сме свършили най-трудното, но грешах: най-трудното не е да получиш каквото си искал, а да съумееш да го запазиш.

— Майло, не ми пука за тия пари. Те не запълниха никаква празнота и не решиха нито един проблем, много добре го знаеш.

— Ще видиш, ще се измъкнем, както винаги сме го правили — обеща той, опитвайки се да дойде на себе си. — Късметлийската ни звезда няма да ни изостави точно сега!

Преди да тръгне да търси Керъл, той ме потупа братски и ме увери:

— Ще направя всичко, за да се измъкнем, кълна ти се. Може би ще отнеме време, но ще успея.

* * *

Отворих вратата без да вдигам шум и подадох глава в пролуката. Стаята на Били беше потънала в синкав полумрак. Доближих се тихо до леглото й.

Тя спеше, но сънят й беше неспокоен и трескав. Плътен чаршаф покриваше тялото й и се виждаше само бледото й лице. Младата жена, жива и кипяща от живот, русокосото торнадо, което едва тази сутрин опустошаваше живота ми, беше остаряла с десет години за няколко часа. Развълнуван, останах дълго до леглото й, преди да посмея да сложа ръка на челото й.

— Ти си страхотно момиче, Били Донели — прошепнах, като се наведох над нея.

Тя се размърда в леглото си и без да отваря очи, промърмори:

— Мислех, че ще кажеш „страхотна досадница“…

— Страхотна досадница също — казах, за да прикрия вълнението си.

Погалих лицето й и й признах:

— Ти ме изкара от черната дупка, в която бях потънал. Ти накара мъката, която ме разяждаше, да отстъпи стъпка след стъпка. Със смеха си и с недоверието си ти победи мълчанието, което ме зазиждаше…

Тя се помъчи да каже нещо, но затрудненото й дишане я накара да се откаже.

— Няма да те изоставя, Били. Давам ти думата си — уверих я, като поех ръката й.

* * *

Мортимър Филипсън драсна една клечка, за да запали края на пурата си, после със стик в ръка излезе на поляната и направи няколко крачки по тревата. Топката за голф беше на малко повече от седем метра, на терен с лек наклон. Мортимър дръпна дълбоко от пурата, преди да се наведе, за да премисли по-добре как да изиграе положението. Беше деликатен удар, но той беше вкарвал стотици от такова разстояние. Изправи се, зае поза и се опита да се концентрира. „Шансът е просто съюз на волята и благоприятните обстоятелства“, твърди Сенека. Мортимър изигра удара, все едно животът му зависеше от него. Топката се търкулна по тревата, като че ли се поколеба, преди да докосне дупката, но не падна в нея.