Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 101

Първата кофа беше препълнена и ровенето в нея не беше напразно: наполовина пълна кутия спагети с пиле, чашка от „Старбъкс“ с доста черно кафе в нея, друга с капучино. Във втората кофа намери една разпрана риза „Аберкромби“, която можеше да изпере и да закърпи, а в третата един почти нов роман с красива корица от изкуствена кожа. Тя сложи съкровищата си в раницата и продължи обиколката.

Анна Боровски се върна вкъщи след половин час. Живееше в малък апартамент в нова, добре поддържана сграда, чиято мебелировка беше сведена до най-необходимото. Изми ръцете си, после сипа кафето и капучиното в една чаша, която затопли в микровълновата фурна заедно със спагетите. Докато изчакваше закуската й да стане готова, тя нареди урожая си върху кухненската маса. Елегантната готическа корица на романа привлече вниманието й. Стикер, залепен в левия ъгъл, сигнализираше:

От автора на „Компанията на ангелите“

Том Бойд? Беше чула за името му от момичетата във фирмата, които обожаваха книгите му, но Анна не ги бе чела. Избърса едно петно от мляко върху корицата, като си мислеше, че би могла да изкара добри пари. После влезе в интернет, свързвайки се с безжичния модем на съседката. Новата книга струваше 17 долара в „Амазон“. Набра адреса на „Ибей“ и опита да направи удар: „Продава се за 14 долара при незабавна покупка.“

После изпра ризата, взе си душ и се облече пред огледалото.

Наскоро беше навършила тридесет и седем. Винаги бе изглеждала по-млада от годините си, а сега изведнъж се беше състарила, сякаш някакъв вампир беше изсмукал свежестта й. Откакто беше изгубила работата си беше качила десетина килограма, основно на задника и по лицето, които й придаваха вид на гигантски хамстер. Опита се да се усмихне, но резултатът й се стори жалък.

Беше изгубена и крушението се четеше върху грозното й лице.

Размърдай се, ще закъснееш!

Нахлузи светли дънки, суичър и маратонки.

Ок, ставаш, не отиваш на дискотека. Няма смисъл да се пудриш, за да бършеш лайната на дъртаците!

Веднага съжали за цинизма си. Беше разстроена, нямаше на какво да се опре в най-мрачните моменти, нямаше си никого, който да й помогне, с когото да сподели отчаянието си. Нямаше истински приятели, нямаше мъж в живота си — последният си беше отишъл преди месеци. Семейството й? За да не ги разочарова, не им бе казала за проблемите си. А и те не горяха от желание да научат какво се случва с нея. Понякога съжаляваше, че не беше останала в Детройт като сестра си, която все още живееше близо до родителите им. Луси никога не беше имала амбиции — беше се омъжила за дебел селяндур, представител на застрахователна компания, и имаха едно непоносимо хлапе, но поне не се чудеше как да го изхрани.