Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 91
Гийом Мюсо
— Не успяхме да отидем отвъд екстаза на началото — започна своя анализ тя. — Не можахме да проявим упорство…
—
Последна светкавица разкъса небето, после бурята се отдалечи толкова бързо, колкото беше дошла.
— Всичко, което исках, беше да споделя живота си с теб. И всъщност смятам, че любовта е единствено това: желанието да преживееш нещата с някого, като взаимно се обогатявате от различията си.
Мракът вече се разпръскваше и малко синьо небе успя да пробие облаците.
— Това, което аз исках — продължих, — беше да изградя нещо заедно с теб. Бях готов за такова ангажиране, бях готов да премина през всякакви изпитания заедно с теб. Нямаше да е лесно — никога не е, — но това исках: всекидневие, което побеждава пречките, бележещи нашия живот.
В главната зала някой друг беше седнал пред пианото. До нас достигаха звуците на една интимна, чувствена вариация на „India Song“23.
Отдалеч забелязах да се задава Рафаел Барос с дъска за сърф под мишница. За да избягна представянето, заслизах по дървените стъпала, но Орор ме хвана за китката на ръката.
— Всичко това го зная, Том. Зная, че никога нищо не е придобито, никога нищо не е обещано…
В гласа й имаше нещо вълнуващо и крехко; образът на фаталната жена се напукваше.
— Зная, че за да се заслужи любовта, трябва да се отдадеш телом и духом и да поемеш риска да изгубиш всичко… но не бях готова да го направя и все още не съм…
Освободих се от ръката й и слязох още няколко стъпала.
Тя добави отзад:
— … прости ми, ако съм те накарала да повярваш в обратното.
23
Самота(и)
Самотата е най-дълбинното основание на човешкия живот. Човекът е единственото същество, което се чувства самотно и търси другия.
С раница на гръб Керъл скачаше от скала на скала по насечения бряг.
Спря се да погледне небето. Поройният дъжд беше продължил по-малко от десет минути, но това бе достатъчно, за да я измокри от глава до пети. С измокрени дрехи и с лице, по което се стичаше дъждът, тя усещаше как хладката вода се просмуква под тениската й.
Хубаво есенно слънце беше заменило облаците, но то не беше достатъчно топло, за да я изсуши. За да не чувства студа, реши да продължи да тича, порейки въздуха уверено, очарована от малките скали, които следваха една след друга на фона на планините, покрити с кактуси. На завоя на стръмната пътека, малко преди да стигне до брега, един мъж застана пред нея, изскачайки от един храсталак. Опитвайки се да го заобиколи, тя промени посоката на тичането си, но кракът й се закачи в корен. Керъл извика и не можа да избегне впечатляващо падане, което я запрати в ръцете на мъжа.
— Аз съм, Керъл! — успокои я Майло, като я хвана внимателно.
— Какво търсиш тук? — извика тя и се изскубна от него. — Преследваш ли ме? Ти си съвършено луд!
