Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 88

Приближих се до тезгяха и започнах да разглеждам впечатляващата колекция от бутилки, подредени зад бара от махагоново дърво. Мястото предразполагаше да си поръчаш не кафе, а по-скоро уиски или коняк и да го изпиеш, докато пушиш хаванска пура на фона на някоя стара плоча на Дийн Мартин.

Точно в този момент в ъгъла на бара някой седна на пианото и засвири началните ноти на „As Time Goes By“²¹. Обърнах се, като почти очаквах да се окажа лице в лице със Сам — черният американски пианист от филма „Казабланка“.

Седнала на една кожена табуретка, Орор беше облечена с дълъг кашмирен пуловер и черни фигурални чорапогащи с дантелени мотиви. Свити настрана, дългите й крака завършваха с тъмночервени обувки на високи токове. Тя повдигна глава към мен, като продължаваше да свири. Ноктите й бяха лакирани в лилаво, а на левия й показалец имаше камея. На шията й видях познатото кръстче от черен камък, което често носеше на концерти.

За разлика от моите, нейните пръсти бягаха с лекота по клавишите. Умело премина от „Казабланка“ към „Плач на хълма“, преди да започне импровизация върху „Моя смешна Валънтайн“.

Барът беше почти празен, но неколцината клиенти, които все още бяха там, я гледаха очаровани, омагьосани от това, което се излъчваше от нея: някаква смесица от загадъчността на Марлене Дитрих, привличането на Анна Нетребко и чувствеността на Мелъди Гардо.

Колкото до мен — нито излекуван, нито освободен от отровите, станах жертва на същото привличане. Беше толкова болезнено да я видя отново. Когато ме напусна, тя отнесе всичко слънчево в мен: надеждите, доверието, вярата в бъдещето. Беше пресушила живота ми, като го беше лишила от неговия смях и цвят. Но най-вече беше задушила сърцето ми и му беше отнела всякаква способност да обича отново. Сега отвътре бях изгорена земя, без дървета и без птици, завинаги скован от януарски студ. Вече нямах нито апетит, нито каквото и да било желание, освен всеки ден да си изгарям невроните с ударни дози лекарства, за да разредя спомените — прекалено болезнени, за да се изправя лице в лице с тях.

* * *

Бях се влюбил в Орор както се хваща фатален, унищожителен вирус. Срещнах я на летището в Лос Анджелес, на опашката за качване в самолета за един полет на „Юнайтед Еърлайнс“ до Сеул. Отивах в Южна Корея да представям книгите си, тя също отиваше там да свири Прокофиев. Влюбих се в нея от първия миг заради всичко и заради нищо: меланхолична усмивка, кристално чист поглед, особения начин да прибира косата си зад ушите, извръщайки глава като в забавен кадър. После се влюбих във всяка една извивка на гласа й, в интелигентността й, в чувството й за хумор, във видимото й дистанциране от собствената й реалност. После се влюбих в нея заради всичките й тайни неуспехи, заради трудния й живот, заради раните под ризницата й. В продължение на няколко месеца ние преживяхме едно невероятно щастие, което ни издигна до най-високите сфери: на недовършените мигове, на излишъка от кислород и на световъртежите.