Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 86

Здравей, Том!

Името на изпращача ме накара да потръпна. Не можех да не отговоря:

Здравей, Орор!

Какво правиш тук?

Спокойно, не съм тук заради теб.

Майло беше станал и, верен на стила си, четеше без свян размяната на съобщения с бившето ми гадже.

Тогава защо си тук?

Взех си няколко дни почивка. Имах тежка година, представи си.

Надявам се, че не се опитваш да ме накараш да ревнувам от блондинката, която беше с теб в бутика.

— Ама че е нагла тая! — избухна Майло. — Отговори й да върви на майната си.

Но преди да успея да напиша каквото и да било в отговор, тя ми изпрати ново съобщение:

И кажи на приятеля ти да престане да ме обижда…

— Пачавра! — изрева заинтересованият.

И да чете съобщенията ми през рамото ти.

Майло прие съобщението като обида и намусено започна да оглежда съседните маси.

— Тя е долу! — каза той, сочейки една маса, сложена в ниша близо до открития бюфет.

Погледнах през парапета: Орор, с копринена поличка и по леки обувки, обядваше с нейния тенисист, гледайки екрана на своя „Блекбери“.

За да спра играта, изключих телефона си и помолих Майло да се успокои. Трябваха му две чаши шампанско, за да успее.

* * *

— Сега, когато си по-добре, какво мислиш да правиш, как виждаш бъдещето си? — разтревожено попита той.

— Мисля, че ще започна отново да преподавам — отвърнах. — Но някъде другаде, не в Съединените щати. Имам прекалено много спомени в Лос Анджелес.

— И къде смяташ да идеш?

— Във Франция може би. Знам един международен лицей на Лазурния бряг, в който бяха проявили интерес към мен. Ще си опитам късмета.

— Значи ни изоставяш… — тросна се той.

— Трябва да пораснем, Майло.

— А писането?

— С писането е свършено.

Той отвори уста да възрази, но докато успее да каже и дума, зад мен се появи торнадо, което възропта бурно:

— Как така свършено? Ами аз? — изкрещя Били.

Всички очи се обърнаха към нас укорително.

Между комичните представления на Майло и избухванията на Били прекрасно разбирах, че нашето място не е сред този ареопаг от звезди и милиардери. Мястото ни беше в някоя къщичка в предградията, да си печем наденички на барбекюто, да пием бира и да играем баскетбол.

— Обещахте да ми помогнете! — упрекна ме Били, все така изправена до нашата маса.

Майло се присъедини към нея:

— Вярно е, щом си обещал…

— Я стига! — прекъснах го със застрашително насочен към него показалец.

Хванах младата жена за ръката и я дръпнах настрана.

— Ще престанем да се лъжем — казах. — Не МОГА да пиша. Не ИСКАМ повече да пиша. Това е. Не искам да го разберете, а само да го приемете.

— А аз искам да се върна у дома!

— Ами смятайте, че занапред това е тук. В шибания истински живот, който изглежда толкова много цените.

— Искам отново да видя приятелите си.

— Мислех, че нямате приятели! — възразих.

— Оставете ме поне да видя отново Джак!

— Мъже за чукане — с лопати да ги ринете.

— Тази тема ви засяга доста, а? А майка ми! И майки ли ще намеря с лопата да ги рина?

— Слушайте, не съм отговорен за това, което ви се случва.

— Може би, но имахме договор! — каза тя и извади от джоба си смачканото парче от хартиена покривка, на което бяхме подписали споразумението си. — Имате куп недостатъци, но си мислех, че поне сте човек на думата.