Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 87
Гийом Мюсо
Продължавах да я държа за ръката и я накарах да слезе с мен по каменните стъпала, които водеха към бюфета до басейна.
— Престанете да говорите за договор, от който не можете да изпълните вашата част! — казах, като й показах масата, от която Орор и приятелят й ни гледаха как разиграваме нашия цирк.
Повече нямах желание да живея с илюзии.
— Нашето споразумение е недействително: Орор започна живота си отново, а вие никога няма да ми я върнете.
Тя ме погледна предизвикателно.
— Искате ли да се обзаложим?
Разперих ръце неразбиращо.
— Оставете на мен.
Тя се приближи леко, постави ръката си на врата ми и ласкаво ме целуна. Устата й беше свежа и сладка. Потръпнах от изненада и незабележимо отстъпих. После усетих как сърцето ми се въодушевява, събуждайки у мен чувства, които смятах, за отдавна угаснали. И ако в началото тази целувка беше като изтръгната насила, сега вече нямах никакво желание да я прекъсвам.
22
Орор
Двамата бяхме изгубени в гората на една жестока епоха на преход; изгубени в нашата самота; (…) изгубени в нашата любов към абсолютното (…): загадъчни езичници, лишени от катакомби и от Бог.
Няколко светкавици набраздиха небето. Бурята започна с тътен и върху хотела се изсипа проливен дъжд, който разтърсваше палмите и сламените покриви и бодеше повърхността на водата с хиляди остриета. От цял час се бях скрил под покритата тераса на винения бар, подреден в плантаторска къща в колониален стил, напомняща къщите в Нови Орлеан. С чаша кафе в ръка наблюдавах туристите, които, се връщаха в уюта на своите апартаменти, подгонени от потопа.
Имах нужда да остана сам, за да събера мислите си. Беше ме яд, беснеех, че се бях смутил от целувката на Били и се бях поддал на тази лъжа само и само да накарам Орор да ревнува. Вече не бяхме на петнадесет години и тия детинщини нямаха никакъв смисъл.
Разтрих клепачите си и се върнах към работата, гледайки как курсорът примигва в горната част на бялата страница. Бях включил стария „Мак“, който Керъл беше донесла с малко налудничавата надежда, че тази машина, дошла от миналото, ще отприщи творческия ми процес. На тази клавиатура по времето на трескавия ми творчески период бях написал стотици страници, но компютърът не беше вълшебна пръчица.
Беше невъзможно да се съсредоточа, неспособен бях да свържа и три думи, едновременно с доверието бях изгубил и нишката на моята история.
Бурята правеше въздуха тежък и потискащ. Застанал неподвижно пред екрана, почувствах как ми прилошава. Виеше ми се свят. Мислите ми бяха другаде, заети с други грижи и да напиша началото на каквато и да било глава ми се струваше по-опасно от това да изкача Хималаите.
Изпих последната глътка кафе и станах да си поръчам ново. Вътре помещението беше обзаведено като английски бар: дървении, мозайки и кожени канапета придаваха на мястото приятен и уютен вид.
