Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 85

— Да видим… ще пробвате това, това и… аха… това.

Улових виолетова риза, бледолилаво сако и сатениран панталон.

— Ммм… сигурна ли сте, че това е за мъже?

— Ама моля ви се, сега няма да ми се правите на мачо! Истинските мъже се обличат изискано. Тази вталена риза от стреч например: подарих такава на Джак и…

Тя не довърши изречението, осъзнавайки, че е направила грешка.

Хвърлих й дрехите и излязох от бутика.

Наистина, това жените… — въздъхнах, минавайки през въртящата се врата.

* * *

Наистина, това жените… — въздъхна Майло.

С тампон от памук в ноздрата и повдигната нагоре глава той се връщаше от диспансера, където лекарят на хотела се беше погрижил за него след падането. Беше станал за смях край басейна, след като връхлетя върху „Орион и Касиопея“, падайки върху едната и разливайки кокосовия си коктейл върху гърдите на другата.

В тоя момент не пропускам…

Когато стигна до търговската галерия, стана още по-внимателен: подът беше хлъзгав и имаше много хора.

Дано не се изтърся още веднъж — мислеше си той, когато един мъж изхвърча като ракета от въртящата се врата и се блъсна в него.

— Защо не гледате къде вървите! — изпъшка той с нос в прахоляка.

— Майло! — възкликнах аз, докато му помагах да стане.

— Том!

— Удари ли се?

— Нищо сериозно.

— Къде е Керъл?

— Изпадна в криза.

— Да пийнем по бира и да хапнем нещо?

— Дадено!

Ресторантът на хотела се наричаше „Прозорец към морето“. Беше на три нива и предлагаше бюфет с кулинарни специалитети от дванадесет различни страни. Кирпичените му стени бяха украсени с картини от местни художници: натюрморти или портрети в наситени цветове, които напомняха платната на Мария Искиердо и на Руфино Тамайо. Клиентите можеха да избират между залата с климатик и масите, разположени навън. Седнахме на открито с великолепна гледка към окъпания в слънце басейн и Кортесово море.

Майло говореше много:

— Толкова съм щастлив да те видя, старче. По-добре си, нали? Във всеки случай изглеждаш по-добре, отколкото през последните шест месеца. Благодарение на това момиче, нали? Кажи ми!

— Вярно е, че тя ме изкара от дупката — съгласих се аз.

Цяла трупа сервитьори танцуваше сред масите с подноси, отрупани с кристални чаши шампанско, калифорнийски рулца с гъши пастет и хрупкави лангустини.

— Не трябваше да бягаш така през прозореца — упрекна ме той и грабна две чаши и една чиния с хапки.

— Точно това скачане ме спаси! Освен това мислех, че искате да ме затворите!

— Това лечение със сън наистина беше грешка — призна той засрамено. — Бях отчаян, че не мога да ти помогна, паникьосах се и като глупак се доверих на тая София Шнабел.

— Всичко свърши, ок?

Чукнахме се за бъдещето, но виждах, че нещо го мъчи:

— Питах се — най-накрая започна той, — тази жена… нали не смяташ наистина, че е Били?

— Колкото и невероятно да звучи, боя се, че е така.

— В крайна сметка клиниката не беше толкова лоша идея — намръщи се той, поглъщайки една лангустина.

Тъкмо щях да му кажа да си гледа работата, когато мобилният ми телефон започна да вибрира заради получен есемес.