Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 82
Гийом Мюсо
— Не, ама да.
Аз съм развълнуван, тя също. Нейните очи блестят, а без съмнение и моите.
— Това не е подарък, Том, това е отговорност.
— Не разбирам…
— Искам един ден да напишеш историята на Дилайла и на „Компанията на ангелите“. Искам тази история да донесе добро и на други хора, не само на мен.
— Но аз мога да я напиша на хартия и с химикалка!
— Може би, но като приемеш този подарък, поемаш един вид ангажимент. Ангажимент към мен.
Не зная какво да отговоря.
— Откъде намери пари, Керъл?
— Не се безпокой, оправих се.
После няколко секунди никой не говори. Изпитвам огромно желание да я притисна в обятията си, може би да я целуна, може би дори да й кажа, че я обичам. Но нито тя, нито аз сме готови за това. И тогава й обещавам, че — заради нея — един ден ще напиша тази история.
За да разреди емоциите, тя вади още един предмет от чантата си — стар полароид, който принадлежи на Блек Мама. Прегръща ме през кръста, повдига апарата с протегната ръка и ми казва, заемайки поза:
— Стоп! Не мърдай повече, Том! Зееееееееле!
— Леле… Тази Керъл е страхотно момиче… — прошепна Били, когато завърших разказа си.
В очите й имаше много нежност и човешка топлота, сякаш ме виждаше за първи път.
— Тя сега какво прави?
— Ченге е — казах, преглъщайки глътка от кафето, което беше изстинало.
— А този лаптоп?
— Той е у дома, в един сейф. На него написах първите глави от моята „Трилогия на ангелите“. Както виждате, удържах си на обещанието.
Но тя отказа да ми признае това удовлетворение:
— Ще сте го удържал, когато напишете третия том. Някои неща се започват лесно, но придобиват истинския си смисъл едва когато станат завършени.
Тъкмо щях да я помоля да престане с тези категорични фрази, когато на вратата се почука.
Отворих непредпазливо, убеден, че ще се окажа срещу някой от румсървиса или камериерката, но вместо това…
Всички ние сме преживели такива неща: мигове на милост, които сякаш са нагласени от някакъв небесен архитект, способен да изтъче между хората и нещата невидими връзки, за да ни даде точно това, от което се нуждаем в точния момент, когато се нуждаем от него:
— Добър ден — ми каза Керъл.
— Здрасти, старче — подхвърли ми Майло — Хубаво е, че се виждаме отново.
21
Любов, текила и мариачи
Хубава бе — като чужда жена.
— Хайде! Престанете да се държите като дете! — заповяда Били, като ме теглеше за ръкава.
— Защо ме карате да вляза там?
— Трябват ви нови дрехи!
Преди да се възпротивя, тя ме бутна по гърба и се оказах засмукан от въртящата се врата, която ме тласка в луксозното фоайе на магазина на хотела.
— Вие сте луда! — извиках аз и станах. — А глезенът ми? Понякога имате бръмбари в главата си!
Тя скръсти ръце като строга учителка:
— Слушайте, облечен сте като прошляк, не сте виждали слънце поне от шест месеца, а косата ви е толкова дълга, сякаш фризьорът ви е умрял миналата година.
— Е, и?
— Ами ще трябва да си смените стила, ако все още искате да се харесате на някоя жена! Хайде, идвайте с мен!
