Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 81

С течение на времето моята история придоби размах, преминавайки от свръхестествената приказка към посветителния разказ, за да се превърне в истинска одисея. Вложих цялото си сърце в тази фикция, дадох най-доброто от себе си, без да подозирам, че петнадесет години по-късно тя щеше да ме направи известен и ще ме четат милиони хора.

Ето защо днес почти не давам интервюта, ето защо избягвам колкото е възможно журналистите. Защото произходът на „Трилогията на Ангелите“ е тайна, която никога с никого няма да споделя, освен с един-единствен човек в този свят.

— Е, какво слушаш?

Сега Керъл е на седемнадесет години. Усмихва се, красива е, отново е изпълнена с живот, със сила и с намерения. И мисли, че го дължи на мен.

— Кавър на Принс от Шиниъд О’Конър, не я познаваш.

— Шегуваш се! Всички знаят Nothing compares 2 U!

Стои права пред мен. Въздушният й силует се откроява на юлското небе:

— Искаш ли да отидем да гледаме „Форест Гъмп“ в кино „Дом“. Дават го от вчера. Май не е зле…

— Ами… — отвръщам без ентусиазъм.

— Можем да вземем под наем „Денят на мармота“ от видео клуба или да гледаме „Досиетата Х“, а?

— Не мога, Керъл, този следобед бачкам.

— Тогава… — започва тя.

Със загадъчно изражение рови в спортния си сак и вади оттам кутийка кока-кола, която разтърсва, все едно е шампанско.

— … трябва веднага да отпразнуваме рождения ти ден.

Докато успея да изрека каквото и да било възражение, тя дърпа езичето и ме напръсква обилно по гърдите и лицето.

— Стига! Полудя ли или какво?

— Няма нищо, тази е лайт и не оставя петна.

— Айде бе!

Избърсвам се и се правя на ядосан. Приятно е да гледам усмивката и доброто й настроение.

— Понеже човек не става всеки ден на двадесет години, много исках да ти подаря нещо специално — обявява тя тържествено.

Отново се навежда над сака си и ми подава огромен пакет. Още от пръв поглед виждам, че опаковката за подарък е много грижливо направена и то в истински магазин. Вземам го в ръце и установявам, че наистина тежи, а това ме кара да започна да се притеснявам. Също като мен, и Керъл няма пукната стотинка. Тя редува дребни бачкания, но малките й спестявания отиват изцяло да си плаща следването.

— Хайде, отвори го, де, идиот такъв. Не стой като препариран!

В картонената кутия има един недостъпен за мен предмет. Нещо като Граала за бедняк като мен. Нещо по-хубаво от писалката на Чарлз Дикенс или пишещата машина „Ройъл“ на Хемингуей — има един „Пауър Буук 540с“, върхът на лаптопите. През последните два месеца всеки път, когато мина покрай витрината на компютърния клуб, спирам, за да му се възхищавам. Знам му параметрите наизуст: процесор 33 мегахерца, твърд диск 500 мегабайта, цветен LCD екран с активна матрица, вграден модем, батерии, позволяващи три часа автономна работа, първата машина с вграден тракпад. Несравним инструмент за работа, тежащ малко повече от три кила на цената от… 5000 долара.

— Не можеш да ми подариш такова нещо — казвам аз.