Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 79
Гийом Мюсо
— Стоп! Не мърдай повече, Том! Зееееееееле!
Видях се отново как се протягам и вземам снимката в полет, а тя протестира:
— Хей! Внимавай! Пръстите ти ще се полепят отгоре, остави я да изсъхне!
Видях я как тича след мен, докато аз разклащах полароида, за да ускоря съхненето.
— Дай да видя! Дай да видя!
А после тези почти вълшебни три минути чакане, през които тя се беше опряла на рамото ми, докато чакахме постепенната поява на снимката върху картона и лудият й смях, когато видя крайния резултат!
Били постави поднос със закуска върху масата от тиково дърво.
— Добре — допусна тя. — Не биваше да ровя в нещата ви. Съгласна съм с вашия Солже-нещо-си: всеки има право да има тайни.
Бях се успокоил, тя също. Наля ми чаша кафе; аз й намазах филия.
— Какво се е случило в онзи ден? — попита тя след известно време.
Но в гласа й вече нямаше желание да се натрапва или нечисто любопитство. Може би тя просто чувстваше, че въпреки това, което показвах, имах нужда да споделя с нея този епизод от живота ми.
— Беше на рождения ми ден — започнах. — В деня, когато станах на двадесет години…
Това лято горещината е непоносима. Тя смазва всичко, а градът ври като тенджера. На баскетболното игрище слънцето е напекло асфалта, но това не пречи на дузина мъже, голи до кръста, да се правят на Меджик Джонсън.
— Хей,
Изобщо не отговарям. Всъщност изобщо не чувам. Засилил съм докрай звука на моя уокмен, така че ударите на барабаните и бумтенето на басите да са по-силни от ругатните. Вървя покрай оградата до началото на паркингите, където едно самотно дърво предлага малко сянка. Това не е като библиотека с климатик, но е по-добре от нищо, за да почетеш. Сядам на изсъхналата трева с гръб, опрян на дънера.
Защитен от музиката, аз съм в моя свят. Гледам си часовника: 13 часа е. Имам още половин час, преди да взема автобуса, за да отида във Венис Бийч, където продавам сладолед на плажа. Точно колкото да прочета няколко страници от еклектичния подбор на книги, препоръчан ми от г-ца Милър, младата и борбена преподавателка по литература във факултета, на която съм симпатичен. В чантата ми съжителстват в безпорядък „Крал Лир“ на Шекспир, „Чумата“ на Албер Камю, „Под вулкана“ на Малкълм Лоури и хиляда и осемстотинте страници на четирите тома на „Ел Ей квартет“ на Джеймс Елрой.
От уокмена ми звучат мрачните рими на РЕМ и много рап. Това са великите години на Д-р Дре, на „Гангста Фънк“, на Снууп Доги Дог и яростта на Тупак. Едновременно обичам и мразя тази музика. Вярно е, че в повечето случаи думите не достигат някакви висоти: апология на канабиса, обиди към полицията, див секс, възхвала на пушките и колите. Но пък говори за нашето ежедневие и за всичко, което ни заобикаля: за улицата, за гетото, за безнадеждността, за бандитските войни, за бруталността на ченгетата и за момичетата, които се оказват бременни на петнадесет години и раждат в училищните кенефи… И най-вече в песните, както и в кварталите, дрогата е навсякъде и обяснява всичко: властта, мангизите, насилието и смъртта. Освен това рапърите ни карат да си мислим, че живеят като нас: мотаят се безцелно пред блоковете, разменят си изстрели с ченгетата, свършват в пандиза или в болницата, освен ако просто не ги убият на улицата.
