Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 78

Един ангел мина и пусна няколко меланхолични стрели в сърцето на Майло. Призраците и демоните все още бяха тук, готови да излязат на повърхността в момента, в който свалеше гарда. В ума му се наслагваха един върху друг контрастни образи: образът на този луксозен хотел върху отвратителния образ на затвора. Раят на богатите и адът на бедните…

Преди петнадесет години беше прекарал девет месеца в изправителен дом в Чино. Продължително преминаване през сенките. Едно мъчително пречистване, което сложи край на ужасните му години. Оттогава насетне, въпреки всички положени усилия за възстановяване, за него животът беше хлъзгав и нестабилен терен, готов да пропадне при всяка негова стъпка, а миналото му беше като отвинтена граната, способна да избухне върху главата му във всеки един момент.

Той примига с очи няколко пъти, за да не позволи на опустошителните спомени да го завладеят.

— Добре, какво имаше в този сейф? — попита той тихо.

— Подаръкът, който му направих за двадесетия му рожден ден.

— Мога ли да видя?

Тя кимна.

Майло вдигна чантата и я сложи на масата, преди да отвори ципа.

* * *

— Защо ровите в нещата ми? — извиках аз и изтръгнах портфейла си от ръцете на Били.

— Не се ядосвайте.

Трудно излизах от състояние, близко до кома. В устата ми горчеше, имах наранявания по цялото тяло, глезенът ужасно ме болеше и имах неприятното усещане, все едно съм прекарал нощта в пералня.

— Мразя любопитните хора! Вие наистина притежавате всички недостатъци на света!

— И чия е вината в крайна сметка?

— Личният живот е нещо важно! Зная, че никога не сте отваряли книга, но когато го направите, хвърлете едно око на Солженицин. Той е написал нещо много вярно: „Нашата свобода се гради на това, което другите не знаят за живота ни.“

— Ами именно, исках да възстановя равновесието — защити се тя.

— Какво равновесие?

— Вие знаете всичко за моя живот… Нормално е и аз да полюбопитствам малко за вашия, нали?

— Не, не е нормално! Впрочем нищо не е нормално. Вие изобщо не биваше да напускате вашия измислен свят, а аз не трябваше да идвам с вас на това пътуване.

— Мда, тази сутрин сте мил като същински уред за изтезания.

Сънувам… Тя ми отправя упреци!

— Слушайте, може би сте способна да обърнете положението във ваша полза, обаче с мен тая няма да стане.

— Кое е това момиче? — попита тя, като сочеше полароидната снимка.

— Сестрата на папата, такъв отговор задоволява ли ви?

— Не, наистина е слабоват като отговор. Дори в книгите си не бихте посмели.

Каква безочливост!

— Това е Керъл, приятелка от детинство.

— А защо пазите снимката й в портфейла си като реликва?

Отправих й мрачен, презрителен поглед.

— О, по дяволите! — избухна тя и си тръгна от терасата. — Впрочем изобщо не ми пука за вашата Керъл!

Погледнах пожълтялата снимка в бяла рамка, която държех в ръката си. Преди години я бях зашил в портфейла си, но никога повече не я бях поглеждал.

Спомените бавно изплуваха на повърхността. Умът ми се замъгли и ме върна шестнадесет години назад, с Керъл, която ме е хванала под ръка и ми казва: