Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 65

— Елате, прибираме се в хотела.

— Разкарайте се! Не сте ми нито баща, нито съпруг. Предложих ви да дойдете с мен, а вие ми се изплюхте в лицето.

Тя повдигна рамене, като в същото време натопи една тортиля в купичка с гуакамоле.

— Хайде, не се правете на дете. Не носите на алкохол, знаете го.

— Нося на алкохол — предизвика ме тя и взе бутилката с мескал, която беше по средата на масата, за да си сипе още една чаша. После я подаде на събратята си, които отпиха направо от бутилката. По-мускулестият от двамата, с фланелка, украсена с името Хесус, ми подаде шишето в знак на присъединяване.

Гледах със съмнение малкия скорпион, сложен на дъното на бутилката, в тон с вярването, че животното дава сила и мъжественост.

— Нямам нужда от това.

— Ако не искаш да пиеш, тогава ще ни оставиш, приятелче! Виждаш, че госпожицата си прекарва добре с нас.

Вместо да се върна обратно, се приближих още малко и вперих поглед в Хесус. Наистина обичах Джейн Остин и Дороти Паркър, но също така бях израсъл в гето — бях раздавал юмруци и бяха ме удряли типове, въоръжени с ножове и доста по-яки от простака срещу мен.

— Ти си затваряй устата.

После отново се обърнах към Били:

— Последния път, когато се напихте в Бостън, нещата не свършиха добре, спомняте ли си?

Тя ме изгледа с отвращение:

— Пак думи, които причиняват болка, пак думи, които нараняват! Наистина сте много добър в тази област.

Веднага след като Джак беше отменил пътуването им до Хаваите, тя беше отишла в „Червеното пиано“, бар близо до Олд Стейт Хаус. Беше наистина обидена, почти на ръба на нервна криза. За да залъже мъката си, прие да я почерпи няколко водки някой си Пол Уокър — управител на няколко магазина. Той беше предложил да я изпрати до тях, а тя не беше казала „не“. После в таксито беше започнал да я натиска. Тогава тя беше показала нежеланието си, може би доста твърдо, и онзи беше решил, че има право на малка компенсация, понеже беше платил питиетата. Главата й тогава се въртеше до такава степен, че вече и тя самата не знаеше какво точно иска. Приятелчето Пол се беше самопоканил за една последна чашка. Уморена от борбата, тя му беше позволила да се качи с нея в асансьора, защото се страхуваше той да не събуди съседите. После… нищо повече не помнеше. Беше се събудила на другата сутрин легнала на канапето, с вдигната пола. През следващите три месеца изпитваше смъртен страх и живееше сред тестове за СПИН и за бременност, но не се беше решила да подаде жалба, защото дълбоко в себе си се чувстваше отчасти виновна за случилото се.

Бях събудил този отвратителен спомен и сега тя ме гледаше с очи, пълни със сълзи:

— Защо… защо ми натрисате подобни мръсотии във вашите романи?

Въпросът ме засегна право в сърцето. Отговорът ми беше честен:

— Несъмнено, защото носите в себе си някои от моите демони — моята най-черна, най-омразна страна. Тази, която предизвиква у мен отвращение и неразбиране. Тази, която понякога ме кара да изгубя всякакво уважение към себе си.