Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 63

— Преди малко, когато казахте, че не сте мой тип… — започна тя.

— Да?

— Според вас какъв е моят тип мъж?

— Ами оня тъпанар Джак например. Или пък този Естебан, който през цялото време ви зяпаше, насърчаван от флиртуващите ви погледи и от предизвикателното ви облекло.

— Наистина ли ме виждате така, или просто искате да ми причините болка?

— Честно казано, вие сте такава, и съм съвсем сигурен в това, защото именно аз ви създадох.

Лицето й се затвори и тя отвори вратата, без да каже нищо повече.

— Чакайте — казах аз, достигайки я на прага. — Вземете поне малко пари.

Тя ме погледна предизвикателно:

— Ако ме познавахте наистина, щяхте да знаете, че никога през живота ми не ми се е налагало да платя и една-единствена чаша в някой бар.

* * *

След като останах сам, си взех горещ душ, превързах си отново глезена, после отворих моя куфар, за да потърся нещо за спане. Вътре, точно както беше казала Били, ме чакаше моят лаптоп, който ми се видя като нещо злокобно. Няколко минути се разхождах из стаята, отворих гардероба, за да си взема сакото и напразно затърсих възглавница. В едно от чекмеджетата на нощното шкафче, до евтин екземпляр на Новия завет, намерих две книги, забравени сигурно от предишни клиенти. Едната беше бестселърът на Карлос Руис Сафон „Сянката на вятъра“¹³ и си спомних, че бях подарил един екземпляр на Керъл. Втората беше „Компанията на ангелите“ и ми трябваше малко време, за да разбера, че ставаше дума за испански превод на първия ми роман. Разлистих го с любопитство. Човекът, който го беше чел, си беше дал труда да подчертае някои изречения и да отбележи някои страници. Не можех да кажа дали този читател беше харесал или намразил моя текст, но във всеки случай историята не го беше оставила равнодушен и това беше най-важното за мен.

Ободрен от това неочаквано откритие, седнах на малкото бюро от формика и включих компютъра.

А ако желанието се беше върнало? А ако отново можех да пиша!

Системата ми поиска паролата. Постепенно усещах, че безпокойството ме напуска, но се опитвах да се убедя, че това беше по-скоро възбуда. Когато на екрана се появи един райски пейзаж, включих текстообработващата програма, която се отвори на сияйно празна страница. В горната част на екрана мигащият курсор чакаше да оставя пръстите ми да побягнат по клавиатурата, за да се задвижи. В този момент пулсът ми се ускори, сякаш някой притискаше сърдечния ми мускул между челюстите на менгеме. Зави ми се свят, почувствах гадене, толкова силно, че бях принуден да загася компютъра.

Ох, мамка му.

Блокирането на писателя, синдромът на бялата страница… Никога не си бях и помислял, че един ден това можеше да ме засегне и мен. Според мен повредата във въображението беше запазена за разните интелектуалци, които позьорстваха, гледайки се как пишат, не можеше да се случи на работохолик като мен, пристрастен към фикционалното, който си измисляше истории още от десетгодишен.

За да творят, някои творци трябва да предизвикат отчаянието си, когато самите те нямат достатъчно. Други използват мъката си или отклоненията си като искра. Франк Синатра написва I’m a Fool To Want You¹⁴ след скъсването си с Ава Гарднър. Аполинер пише „Под моста Мирабо“ след раздялата си с Мари Лорансен. А Стивън Кинг често разказва, че е написал „Сиянието“ под влияние на алкохола и наркотиците. На моето скромно място аз никога не бях имал нужда от възбуждащи преживявания, за да пиша. Дълги години бях работил всеки ден, включително на Коледа и в Деня на благодарността, за да овладея въображението си. Когато започнех, вече нищо нямаше значение: живеех в друг свят, в транс, в продължително хипнотично състояние. През тези благословени периоди, писането беше опиат, много по-еуфоричен от най-чистата кока, по-сладостен от най-лудото пиянство.