Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 56
Гийом Мюсо
— За пръв път ви виждам да се усмихвате — отбеляза тя.
Взех картината под мишница и офейкахме сред дърветата.
Натоварени като мулета, изпотени и задъхани — е, най-вече аз, — изкачвахме склон подир склон с надеждата да избягаме от кръжащия хеликоптер. Той очевидно не ни беше засякъл, но на равни интервали чувахме бученето му да прелита над нас като заплаха.
— Не мога повече — казах аз с изплезен език. — Какво сте сложили в този куфар? Имам чувството, че нося сейф!
— И спортът не е много по вашата част — установи тя, обръщайки се към мен.
— Напоследък може да съм проявил склонност към занемаряване — отстъпих аз, — но ако и Вие бяхте скочили от втория етаж като мен, нямаше да сте толкова заядлива.
С боси крака и със скарпините в ръка, Били се провираше грациозно между дънерите на дърветата и храсталаците.
Спуснахме се по последна стръмна пътека, която ни отведе до асфалтиран път. Не беше от националните пътища, но беше достатъчно широк, за да позволи движение в двете посоки.
— Накъде според вас? — попита тя.
Пуснах моя куфар с облекчение и сложих ръцете си на коленете, за да си поема дъх:
— Нямам представа. На челото ми не пише
— Можем да се опитаме да пътуваме на стоп — предложи тя, като не обърна внимание на моята забележка.
— Така както сме натоварени, никой няма да ни качи.
— Никой няма да качи вас — поправи ме тя. Но мен…
Тя се наведе и започна да рови в своя сак, откъдето извади нов тоалет. Без да се превзема, разкопча джинсите си и ги замени с бели къси панталонки, а жакета си — с късо бледосиньо сако на Балмен с широки, квадратни рамене.
— След по-малко от десет минути ще бъдем в някоя кола — увери ме тя, намествайки слънчевите си очила с полюляваща се походка.
Отново бях поразен от тази двойственост, която тя носеше в себе си и която й позволяваше за едно мигване да се превърне от млада, дяволита и откровена жена в предизвикателна, арогантна и фатална.
— „Мис Къмпинг Караванинг“, обрала бутиците на „Родео Драйв“ — подхвърлих аз, тръгвайки след нея.
— „Мис Къмпинг Караванинг“ не ви обръща внимание.
Няколко минути бяха изминали. Само двадесетина коли ни бяха задминали. Никоя не беше спряла. Минахме покрай табела, указваща близостта на Сан Диегито Парк, после на кръстовището покрай друга, указваща посоката към Национален път №5. Бяхме на прав път, макар и да не бяхме в правилната посока.
— Трябва да пресечем и да чакаме на стоп от другата страна — каза тя.
— Не искам да ви смачкам фасона, но като че ли вашата съблазнителност е на привършване, а?
— След по-малко от пет минути задникът ви ще седи на кожена седалка, искате ли да се обзаложим?
— Каквото кажете.
— Колко пари ви остават?
Малко повече от 700 долара.
— Пет минути — повтори тя. — Засичате ли времето? А, да, вярно, че вече нямате часовник…
— А вие какво ще ми дадете, ако аз спечеля?
Тя избегна въпроса, като изведнъж стана сериозна и фаталистка.
— Том, ще трябва да продадем картината…
— И дума да не става!
— В такъв случай как смятате да купим друга кола и да платим за храна и нощувки?
