Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 54

Тя видимо побледня и тревожно се обърна, дебнейки развитието на операцията.

Освен полицейските лампи, които продължаваха да светят, независимо от дневната светлина, полицейският служител беше насочил към нас и един мощен прожектор.

— Тоя на какво си играе? — попита тя неспокойно.

— Вкарал е регистрационния номер в своята база данни и чака резултата от търсенето.

— Не сме ли съвсем близо до Мексико?

— А, това вие можете да кажете.

Изчаках да изминат няколко секунди, преди да забия последния пирон:

— А вие съвсем не сте близо до срещата с вашия Джак.

Последва мъртвешка тишина, която продължи цяла минута, преди ченгето да благоволи да слезе от колата си.

Виждах го на огледалото как се приближава към нас като спокоен хищник, преследващ жертва, която знае, че му е сигурна, и почувствах как в мен се разлива вълна от тъга.

Ето, край на приключението…

Стомахът ми се беше свил на топка. Почувствах внезапна, разкъсваща празнота, като липса. В края на краищата беше нормално: не бях ли преживял най-странния и шантав ден в живота си. За по-малко от двадесет и четири часа бях изгубил богатството си, най-отвратителната чума от моите героини се беше натресла чисто гола в хола ми, бях прелетял през прозорец, за да избягна затваряне в клиника, бях паднал от височина два етажа върху тавана на един „Додж“, бях продал — горд от себе си — за 1000 долара часовник, който струваше 40 000, и бях подписал някакъв странен договор върху ресторантска покривка точно след като бях получил една плесница, която ми беше развинтила главата.

Но се чувствах по-добре. Отново се чувствах жив и изпълнен с бодрост.

Гледах Били така, сякаш се разделяхме, без никога повече да можем да говорим насаме. Сякаш очарованието щеше да престане. И за пръв път видях в очите й съжаление и мъка.

— Съжалявам за плесницата — извини се тя. — Увлякох се.

— Хм…

— А за часовника, вярно е, че не можехте да знаете.

— Окей, извиненията са приети.

— А за Орор, вярно е, че не биваше да казвам…

— Добре, достатъчно! Недейте да прекалявате!

Полицаят бавно се завъртя около колата, все едно искаше да я купува, после грижливо провери регистрационния номер, видимо доволен, че удоволствието ще продължи.

— И все пак не направихме всичко това за нищо! — казах, мислейки на глас.

Започвах да предчувствам, че романните персонажи не бяха създадени, за да се развиват в живота. Познавах Били, нейните провалени връзки, тревоги, нейната чистота и уязвимост. В някакъв смисъл се чувствах отговорен за това, което й се случваше и не исках затворът да я нарани още повече. Тя потърси погледа ми и видях, че си връща надеждата. Отново бяхме екип. Отново бяхме заедно.

Полицаят почука на стъклото и поиска да го свалим.

Били послушно го направи.

Беше от типа „каубой“: мъжкарят а ла Джеф Бриджес, загоряло лице, очила „Авиатор“, мускулесто тяло, тежка златна верижка.

Доволен, че е хванал една млада и хубава жена в мрежите си, той гордо ме пренебрегна: