Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 55
Гийом Мюсо
— Госпожице.
— Господин полицай.
— Знаете ли с колко карахте?
— Мисля, че да: някъде около 170, нали?
— Имахте ли някаква сериозна причина да карате с такава скорост?
— Много бързах.
— Хубав звяр си имате.
— Да, не като вашата купчина ламарини — каза тя, посочвайки полицейската кола. — Не може да вдигне повече от 120 или 130.
Лицето на ченгето се смръщи и той разбра, че е в негов интерес да следва процедурата точно.
— Свидетелство за правоуправление и документи на колата.
— Желая ти всичко най-хубаво — поде тя спокойно, запалвайки мотора.
Той протегна ръка към колана й:
— Веднага изгасете този…
— … понеже с тая изгнила щайга не можеш да ни хванеш.
17
Били и Клайд
Някой ден ще паднем заедно. На мен не ми пука, за Бони треперя. Много важно, че ще ме убият. Аз, Бони, треперя за Клайд Бароу.
— Трябва да зарежем някъде колата!
Бугатито летеше с пълна скорост по един тесен път, покрай който растяха евкалипти. На пръв поглед шерифът се беше отказал да ни преследва, но можехме да сме сигурни, че беше вдигнал тревога. И за наше нещастие един военноморски лагер на няколко километра правеше от това място свръхохранявана зона. С една дума бяхме зле.
Изведнъж глух шум, който се чуваше откъм небето, повиши още повече тревогата ни.
— Това дали е за нас? — разтревожи се Били.
Смъкнах стъклото и като подадох глава, видях един полицейски хеликоптер, който кръжеше над гората.
— Страхувам се, че да.
Исторически случай на превишена скорост, обида на силите на реда, бягство — ако от офиса на шерифа бяха решили на всяка цена да ни хванат, рискувахме много.
Били сви по първия горски път и откара бугатито колкото се може по-навътре, за да го скрие.
— Границата е на не повече от четиридесетина километра — казах. — Ще се опитаме да намерим друга кола в Сан Диего.
Тя отвори багажника, който беше препълнен с чанти.
— Това е ваше, сложих някои неща — каза тя, като ми подхвърли един стар „Самсонайт“ с твърди стени, който за малко да ме повали на земята.
Що се отнася до нея, принудена да избира, видях как се колебае пред планината от куфари, пълни с дрехи и обувки, които беше откраднала от гардероба на Орор.
— Добре де, няма да ходим на бал всяка вечер — казах, за да я накарам да побърза.
Тя грабна един голям платнен сак с монограм и едно сребърно куфарче за гримове. Обърнах се и тръгнах, но тя ме задържа за ръката:
— Чакайте, на задната седалка има един подарък за вас.
Повдигнах вежда, подозирайки нова лоша шега, но все пак бързо погледнах назад и открих под една плажна кърпа… платното на Шагал!
— Казах си, че сигурно държите на него.
Погледнах Били признателно. Малко оставаше да я прегърна.
Свити на седалката, „Сините любовници“ създаваха впечатлението, че се прегръщат страстно като студенти на първа среща в някой крайпътен ресторант.
Както винаги, гледката на картината оказа благотворен ефект върху мен, давайки ми малко душевно спокойствие и свиване на сърцето. Любовниците бяха там — вечни, вкопчени един в друг и силата на връзката им действаше като лековит балсам.
