Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 57

— Но ние сме насред нищото! Картина с такава стойност се продава на търг в галерия, а не на първата бензиностанция!

Тя смръщи вежди и помисли малко, преди да предложи:

— Добре, може би не да я продадем, но да я заложим.

— Да я заложим? Това е картина от известен художник, а не пръстенът на баба ми!

Тя вдигна рамене в момента, когато един стар пикап с ръждив цвят мина бавно пред нас.

Подмина ни с десетина метра, после се върна назад.

— Давай кинтите! — заяви тя усмихнато.

В таратайката двама мексиканци — градинари, които през деня работеха в парка и всяка вечер се връщаха в Плаяс де Росарито — предложиха да ни откарат до Сан Диего. По-възрастният изглеждаше мъжкар като Бенисио дел Торо, но с тридесет години и тридесет килограма отгоре, колкото до по-младия, той отговаряше на приятното име Естебан и…

— … изглежда като секси градинарят от „Отчаяни съпруги“! — засмя се Били, на която очевидно бе по вкуса.

— Senora, usted puede usar el asiento, pero el senor viajara em la cajuela.

— Какво каза той? — попитах, предчувствайки лоша новина.

— Каза, че мога да се кача отпред, но че Вие ще трябва да се задоволите с багажника… — отговори тя, очарована, че може да ми изиграе такъв гаден номер.

— Обаче вие ми бяхте обещала кожена седалка! — възпротивих се аз, докато се качвах отзад и се настанявах сред инструментите и торбите със суха трева.

* * *

I’ve got a Black Magic Woman

¹¹

Щедрият, наситен звук на китарата на Карлос Сантана струеше през отворения прозорец на пикапа, който беше същински таралясник: стар „Шевролет“ от 50-те години на XX век, пребоядисван вероятно десетки пъти, а километражът му сигурно се беше превъртял веднъж.

Седнал върху една купа сено, бършех праха, който се беше посипал върху „Любовниците в синьо“.

— Слушайте, съжалявам, но трябва за малко да се разделим.

Бях размислил над това, което Били ми каза и ми беше хрумнала една идея. Предишната година от списание „Венити Феър“ ме бяха помолили да напиша новела за коледния брой. Принципът беше да се представи по новому някой класик на литературата — ерес за някои — и аз бях избрал да дам модерна версия на моя най-любим роман от Балзак. Още от първите редове се проследяваше живота на една млада наследница, която, след като пропилява наследството си, постъпва на работа в една заложна къща и там намира една шагренова кожа, която има свойството да изпълнява желанията на този, който я притежава. Трябва да си призная, че макар и да се беше харесал на читателите, този текст не беше най-доброто, което бях писал, но проучванията, които той изискваше, ми бяха позволили да се срещна с един живописен персонаж: Йошида Мицуко, най-влиятелният собственик на заложна къща в Калифорния.

Също както кабинетът на София Шнабел, магазинът на Мицуко беше един от полезните адреси, които си разменяха знаменитостите от Златния триъгълник на Лос Анджелес. В Холивуд, както на други места, нуждата от пари в брой понякога принуждаваше и най-богатите да се разтоварят спешно от някои от своите лудости и сред двадесетината собственици на заложни къщи в „Бевърли Хилс“ Йошида Мицуко беше любимецът на високопоставената клиентела. Благодарение на ходатайството на „Венити Феър“ бях имал възможността да се срещна с него в магазина му близо до „Родео Драйв“. Самият той гордо се наричаше „заемодателят на звездите“ и не се беше поколебал да облепи стените на кабинета си със снимки, в които позираше до звезди, които бяха по-скоро притеснени, отколкото поласкани да бъдат снимани по такъв начин — излагайки на показ обрата на щастливата си съдба.