Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 52

— Двамата ви братя!

— Е, да — отговори тя и натисна газта. — Вие ги създадохте автомонтьори, а те ми предадоха нещо от своята страст!

* * *

— Карате твърде бързо!

— А не, няма да започвате отново!

Двадесет минути по-късно

— А мигачът? Мигачът се дава преди престрояването като фурия!

Тя ми се изплези дяволито.

Току-що бяхме подминали Ранчо Санта Фе и пътувахме към национален път №15. Въздухът беше топъл и красива следобедна светлина оцветяваше дърветата и засилваше охрата на хълмовете. Мексиканската граница вече не беше много далеч.

— Като сме започнали — казах аз, посочвайки радиото на колата — няма ли да спрете тая шибана музика, която ми набивате от часове?

— Имате много изискан език. У вас се чувства човекът на словото…

— Сериозно, защо слушате всички тия неща: римейки на римейки, дебилни рапърски текстове, клонирани певици на R’n’B…

— Милост, имам чувството, че слушам баща ми.

— А тая помия каква е?

Тя вдигна очи към небето:

— Тая помия са „Блек Айд Пийс“!

— Случва ли ви се понякога да слушате истинска музика?

— А за вас какво е „истинска музика“?

— Йохан Себастиан Бах, „Ролинг Стоунс“, Майлс Дейвис, Боб Дилан…

— Ще ми запишете една касета, дядо, нали? — възрази тя и спря радиото.

Три минути не каза една дума — за нея това беше подвиг, достоен за книгата на Гинес, — преди да се осведоми:

— На колко години сте?

— На тридесет и шест — казах, смръщвайки вежди.

— С десет години сте по-възрастен от мен — заключи тя.

— Е, и?

— Нищо — отвърна тя, като подсвирна.

— Ако си мислите сега да ми сервирате размисли за пропастта между поколенията, веднага ще ви прекъсна, малката!

— Дядо ми ме нарича „малката“…

Пуснах отново радиото и затърсих станция с джаз.

— Не е ли странно все пак да слушате само музика, която е композирана преди още да се родите?

— А вашият любовник, Джак, на колко години беше…

— Четиридесет и две. Но е много по-фешън от вас.

— Да, бе! Всяка сутрин в банята се взема за Синатра, тананика си „Моят начин“ пред огледалото и държи сешоара като микрофон.

Тя ме погледна ококорено.

— Е, да — казах аз, — това е привилегията на писателя: зная всичките Ви тайни, дори и тези, които с никого не могат да бъдат споделени. Шегата настрана, какво намирате в тоя мъж?

Тя повдигна рамене:

— Чувствам го част от себе си. Това не може да се обясни…

— Направете известно усилие!

Тя отговори искрено:

— Още от първия поглед между нас се случи нещо: нещо очевидно, някакво животинско привличане. Познахме се. Сякаш вече бяхме заедно, още преди да бъдем заедно.

Глупости… Баналности, за които бях отговорен.

— Но тоя мъж се подигра с вас — още на първата ви среща той си махна халката и изчака да минат шест месеца, преди да ви признае, че е женен!

Лицето й пребледня при споменаването на този болезнен спомен.

— Освен това, между нас да си остане, но Джак никога не е имал намерението да напусне жена си…

— Именно! Разчитам на вас да промените това.

— Той ви причинява унижение след унижение, а вие вместо да го пратите по дяволите, го почитате като божество!