Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 51
Гийом Мюсо
— Не ви позволявам да съдите любовния ми живот, точно както аз не съдя вашия — отговори тя, като ме предизвикваше с поглед. — Аз ви помагам да си върнете Орор, а вие ми написвате живот, в който да мога всяка сутрин да се събуждам до Джак, става ли?
Тя подписа договора за богатство, който беше написала върху покривката, после грижливо откъсна парчето хартия, преди да ми подаде химикалката си.
— Става — казах, като си потърквах бузата.
На свой ред подписах документа и оставих няколко долара на масата, преди да напуснем закусвалнята.
— Тоя шамар скъпо ще ми го платите — обещах аз с убийствен поглед.
— Това тепърва ще видим — отговори тя инатливо, сядайки на волана.
16
Ограничение на скоростта
Това е на половин час път оттук. Пристигам след десет минути.
— Карате прекалено бързо!
Движехме се вече три часа.
Първите сто километра пътувахме по крайбрежието: Нюпорт Бийч, Лагуна Бийч, Сан Клементе, но пътят край морето беше толкова натоварен, че след Оушънсайд поехме по магистрала Калифорния 78, за да минем напряко през Ескондидо.
— Карате прекалено бързо! — повторих, след като тя изобщо не реагира.
— Шегувате се! — възпротиви се Били. — Карам само със 120.
— Ограничението е за 90!
— Е, и? Това нещо работи добре, нали? — отвърна тя, като посочи антирадара, който Майло беше сложил.
Отворих уста, за да протестирам, когато една червена лампичка на страничното табло светна. Някакво тревожещо дрънчене се чу откъм мотора, последвано скоро от загуба на мощността, което принуди болида да спре движението си няколко метра по-нататък и ми даде възможност да излея целия гняв, който кипеше в мен:
— Наистина идеята да намерим Орор… знаех, че няма абсолютно никакъв смисъл! Никога няма да стигнем в Мексико: нямаме пари, нямаме стратегия, а сега вече нямаме и кола!
— Спокойно, не се изнервяйте, може би ще успеем да я оправим — каза тя и отвори вратата.
— Да я оправим? Това е бугати, не е колело…
Без да се смущава, Били вдигна капака и започна да ровичка вътре. И аз излязох от колата, като продължавах моята литания от упреци:
— … тия тъпи коли са нагъчкани с електронни системи. Нужни са куп инженери, за да установят и най-малката повреда. А на мен абсолютно ми писна — връщам се на стоп в Малибу.
— Във всеки случай, ако сте искали да ми изиграете номера с повредата, не успяхте — подхвърли тя, затваряйки капака.
— Защо го казвате?
— Защото я оправих.
— Подигравате ли ми се?
Тя завъртя контактния ключ и моторът замърка, готов да потегли.
— Беше дребна работа — един от радиаторите на охладителната система се беше откачил, което автоматично прекъсна четвъртия турбокомпресор и затова светна охранителната лампичка на централната хидравлична система.
— Наистина — отвърнах смаяно, — дребна работа.
И докато поемахме отново пътя си, не можах да се сдържа и я попитах:
— Как така разбирате тия неща?
— Би трябвало вие да знаете.
Трябваха ми няколко мига да помисля и да си припомня родословията на моите персонажи, за да намеря отговора:
