Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 37

— Сигурно прегаряш — успокои положението Керъл. — Криза на професионално пренапрежение. Цели три години не спря да работиш: писането нощем, срещите с читателите, лекции, пътувания за даване на автографи и промоции. Никой не би издържал, Том. Раздялата ти с Орор беше капката вода, която преля чашата. Нуждаеш се от още почивка, това е.

— Престанете да ми говорите като на дете.

— Трябва да посетиш твоята психоаналитичка — повтори Майло. — Тя ни беше говорила за лечение със сън, което…

— Как така „тя ни беше говорила“? Обаждали сте се на д-р Шнабел, без да ме предупредите?

— Ние сме с теб, Том, не против теб — каза Майло, за да ме успокои.

— Ти обаче не можеш ли да ме оставиш за малко на мира? Не можеш ли от време на време да се занимаваш със собствения си живот, а не винаги с моя?

Засегнат от този точен отговор, Майло поклати глава, отвори уста, поколеба се да добави нещо, но лицето му се затвори и той се отказа. Взе една „Дънхил“ от пакета, останал отворен върху масата, и излезе на плажа да пуши.

* * *

Останах сам с Керъл. Тя също запали цигара, изпусна дима, после ми я подаде, както когато бяхме на десет години и се криехме, за да пушим зад изгладнелите палми на „Макартър Парк“. Решила, че вече не е на служба, тя развали кока си, оставяйки абаносовите си коси да се разпилеят по морскосинята й униформа.

Светлият й поглед се открояваше на фона на черните къдрици, понякога израженията на лицето й на зряла жена напомняха девойката, която беше някога. Връзката помежду ни надхвърляше симпатията или нежността. Не беше и някакво обикновено приятелство. Беше от онези неразрушими привързаности, които могат да се създадат единствено през детството и траят през целия живот, по-често за лошо, отколкото за добро.

Както всеки път, когато бяхме само двамата, хаосът на юношеските години ме връхлетя в мутрата със силата на бумеранг — онези неясни терени, които бяха нашият единствен хоризонт, задушаването от онова заразно блато, в което бяхме затворени, разкъсващият спомен за разговорите ни след училище на ограденото баскетболно игрище…

И този път имах силното усещане, че сме все така на дванадесет години. Че милионите книги, които продавах, че престъпниците, които тя арестуваше, бяха част от роля, която двамата играехме, а всъщност никога не бяхме напуснали действително онова място.

И дори не беше случайно, че никой от нас нямаше деца. Бяхме прекалено заети да се борим със собствените си неврози, за да изпитаме порива да продължим живота. За днешната Керъл знаех малко. В последно време двамата се бяхме виждали малко и когато се случваше, грижливо избягвахме да говорим за най-същественото. Може би защото наивно се надявахме, че като не си припомняме миналото, ще го накараме да изчезне. Но нещата не бяха толкова прости. За да забрави детството си, Майло се правеше на клоун по двадесет и четири от двадесет и четири часа. Аз изпълвах с писания стотици страници, пиех коктейли от лекарства и дишах метаамфетамини.