Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 35
Гийом Мюсо
Зън! Зън! Зън!
Трябваше да се задоволя с тези отговори. Имах повече доказателства, отколкото ми трябваше, но всичко това толкова ме объркваше. Тази игричка ме беше прекатурила в друго измерение, друга действителност, която умът ми отказваше да приеме. В смущението си насочих яростта си срещу „Били“:
— Най-големият ви страх?
— Бъдещето.
— Спомняте ли си най-лошия ден в живота си?
— Не ме питайте това, моля ви.
— Това ще е последният въпрос.
— Моля ви…
Стиснах силно ръката й:
— Отговорете!
— ПУСНЕТЕ МЕ, боли ме! — извика тя, като се дърпаше.
— ТОМ! — изкрещя един глас зад вратата.
Били се беше освободила от моята хватка. Лицето й беше станало мъртвешки бледо, а погледът й пламтеше с болезнен огън.
— Том! Отвори ми, по дяволите! Не ме карай да ти дойда на гости с булдозер!!
Майло,
Били беше избягала на терасата. Изпитвах силното желание да отида при нея и да я успокоя след това, което й бях причинил. Добре си давах сметка, че тя не симулираше гнева и тъгата си, но бях толкова разнебитен от това, което бях преживял, че виждах като утешение перспективата да го споделя с някого.
11
Момиченцето от
„Макартър Парк“
Приятелите са ангелите, които ни повдигат, когато крилете ни вече не могат да си спомнят как се лети.
— За малко избегна булдозера! — увери ме Майло, влизайки в салона. — Олеле, не ти е станало по-добре. Сякаш си дишал сода бикарбонат.
— Какво искаш?
— Дойдох да си взема колата, ако това не те притеснява много. За да направя едно последно кръгче, преди да я оставя на кредиторите…
— Добър ден, Том — каза на свой ред Керъл, влизайки в салона.
Носеше служебната си униформа. Хвърлих поглед към улицата и забелязах, че една полицейска кола беше паркирана пред дома ми.
— Дошла си да ме арестуваш ли? — пошегувах се, като я прегърнах силно.
— Ти кървиш! — извика тя.
Свих вежди, после забелязах петната от кръв по ризата ми — спомен, оставен от срязаната ръка на Били.
— Не се плаши, това не е моята кръв.
— Ако си мислиш, че това ме успокоява! А освен това, още е хладно — отбеляза тя подозрително.
— Чакайте. Никога няма да се досетите какво ми се случва! Вчера през нощта…
— На кого е тази рокля? — прекъсна ме Майло, повдигайки копринената туника, изцапана с кръв.
— На Орор, но…
— На Орор? Не ми казвай, че ти…
— Не! Не я носеше тя. Беше друга жена.
— А, срещаш се с друга жена! — възкликна той. — Ами това е добър знак! Познаваме ли я?
— В известен смисъл — да.
Керъл и Майло си размениха смаяни погледи, преди да попитат в един глас:
— Коя е тя?
— Погледнете на терасата. Ще се изненадате.
Еднакво забързани, те прекосиха хола и подадоха любопитни глави от френския прозорец. После настъпи мълчание за няколко секунди, преди Майло да установи:
— Няма никого навън, драги.
Изненадан, отидох при него на терасата, където духаше силен бриз.
Масата и столовете бяха преобърнати, плочките бяха осеяни с парченца стъкло. Кафе, сладко от банани и кленов сироп бяха размазани по пода. Но нито следа от Били.
