Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 39

— Добре, де. Не прави такава физиономия. Не те карам и в клиниката „Бети Форд“⁶!

— Хм…

У дома се бяхме карали цял час, търсейки безуспешно ключовете на неговата кола. За пръв път в живота си за малко да се сбием. Накрая, след като си бяхме казали в очите някои истини един за друг, повикахме куриер, който да вземе резервните ключове, които Майло държеше в офиса си.

Той пусна радиото, за да разсее напрежението, но парчето на Ейми Уайнхаус само го нагнети допълнително.

They tried to make me go to Rehab

I said NO, NO, NO.

⁷

Бях фаталист; спуснах стъклото и загледах как покрай нас преминават палмите на морския бряг. Може би Майло имаше право.

Може би потъвах в лудостта и бях жертва на халюцинации. Давах си ясно сметка — в периодите, докато пишех, често се движех по ръба. Писането ме потапяше в странно състояние — постепенно действителността отстъпваше място на фикцията и понякога моите герои ставаха толкова реални, че бяха с мен навсякъде. Техните страдания, съмнения, щастия ставаха мои и продължаваха да живеят в мен много след като бях сложил последната точка на романа. Моите персонажи ме ескортираха в сънищата ми и сутрин ги намирах на масата за закуска. Бяха с мен, когато ходех да пазарувам, когато вечерях в някой ресторант, когато пикаех и дори когато се любех. Беше едновременно опияняващо и патетично, упояващо и смущаващо, но до този момент бях успявал да държа това приятно умопомрачение в границите на разумното. В края на краищата, ако моите отклонения ме бяха поставяли често в опасност, досега никога не ме бяха довеждали до границите на лудостта. Защо трябваше да го правят днес, когато от две месеца не бях написал нито един ред?

— А, донесох ти това — каза ми Майло, като ми подхвърли една оранжева пластмасова кутийка.

Хванах я във въздуха.

Моите успокоителни…

Отвих капачката и загледах белите капсули, които сякаш ми се присмиваха от дъното на кутийката.

Защо ми ги връща, след като положи толкова усилия да ме очисти от тях?

— Рязкото отказване не е добра идея — обясни той, за да оправдае постъпката си.

Сърцето ми се сви и тревогата ми нарасна. Чувствах се сам и всичко ме болеше, също като наркоман, на който му липсва дозата. Как беше възможно толкова да страдаш, без да имаш физически рани?

В главата ми звучеха акордите на една стара песен на Лу Рийд: I’m waiting for my man⁸. Чакам моя човек, чакам моя дилър. Все пак беше странно, че този дилър беше най-добрият ми приятел.

— Това лечение със сън напълно ще те възстанови — успокои ме той. — Ще спиш като бебе в продължение на десет дни!

Беше вложил в гласа си цялото весело оживление, на което беше способен, но добре виждах, че и сам не си вярваше.

Стисках кутийката в ръката си толкова силно, че пластмасата за малко щеше да се пръсне. Знаех, че трябваше само да оставя да се стопи под езика ми една от малките капсулки, за да се почувствам веднага по-добре. Можех да взема дори три или четири, ако исках да се убия. При мен лекарството действаше добре. „Имате късмет, беше ме уверила д-р Шнабел, някои хора страдат от много мъчителни странични ефекти.“