Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 34

— Само това чакам.

Погледнах екрана и хванах една случайна бележка.

— Любима рок група?

— Хм… „Нирвана“ — започна тя, но се поправи, — не, „Ред Хот“!

— Не е много оригинално.

— Но това е верният отговор, нали?

Да, това беше. Несъмнено късмет. Днес всички харесваха „Ред Хот Чили Пепърс“.

— Любимо ястие?

— Ако някоя приятелка от бачкането ми зададеше въпроса, щях да отговоря салата „Цезар“, за да не ме вземат за лакомия, но любимото ми ястие е голяма порция риба с пържени картофи.

Този път не можеше да е случайност. Усетих как по челото ми избиват капчици пот. Никой, дори Майло, никога не беше чел „тайните“ биографии на моите персонажи. Те се намираха единствено на моя лаптоп, но достъпът до тях беше много добре охраняван. Отказвайки да приема очевидното, продължих с друг въпрос:

— Любима сексуална поза?

— Вървете на майната си.

Тя стана от канапето и угаси цигарата си под водата на мивката.

Тази липса на отговор ми върна надеждата:

— Брой на партньорите в живота ви? И този път ми отговорете! Дори нямате право на жокер, а вече използвахте един.

Тя ми отправи поглед, който съвсем не беше доброжелателен.

— В крайна сметка и вие сте като другите, нали? Само това ви интересува…

— Никога не съм претендирал да съм различен. Е, колко?

— Вие така или иначе го знаете: десетина…

— Колко точно?

— Няма да почна да броя пред вас!

— Много време ли ще отнеме?

— Какво се опитвате да кажете? Че съм мръсница?

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Не, но си го помислихте много силно.

Безразличен към нейния свян, продължавах да й налагам това, което все повече заприличваше на мъчение:

— Добре, колко?

— Шестнадесет, струва ми се.

— И от тия „шестнадесет, струва ми се“, колко сте обичали?

Тя въздъхна:

— Двама. Първия и последния: Тео и Джак.

— Един пикльо и един неудачник. Обичате крайностите.

Тя ме погледна презрително:

— Ей, класата! Вие наистина сте джентълмен.

Скрит под арогантните си думи, трябваше да призная, че тя всеки път отговаряше съвсем точно.

Зън!

Някой беше позвънил на вратата, но нямах никакво намерение да отворя.

— Приключихте ли с шибаняшките си въпроси? — попита тя предизвикателно.

Опитах въпрос-капан:

— Настолната ви книга?

Тя вдигна рамене притеснено:

— Не знам. Не чета много, нямам много време.

— Хубаво извинение!

— Ако мислите, че съм много тъпа, можете да се сърдите само на себе си! Припомням ви, че излизам направо от въображението ви. Вие ме направихте такава!

Зън! Зън!

Зад вратата моят посетител настоятелно звънеше, но той щеше да се умори преди мен.

Победен от ситуацията и смутен от всеки един верен отговор, продължих нататък, без да осъзнавам, че моят разпит се превръщаше в тормоз:

— Най-голямото ви съжаление?

— Че все още нямам дете.

— В кой момент от живота си сте била най-щастлива?

— Последния път, когато се събудих в прегръдките на Джак.

— Последния път, когато сте плакали?

— Забравих.

— Настоявам.

— Не зная, плача от нищо.

— Последния път, когато е било важно?

— Преди шест месеца, когато трябваше да се съглася да инжектират кучето ми. Казваше се Аргос. Това не е ли отбелязано във файлчето ви?