Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 33

Разкри цялото си слабо дългокрако тяло, докато отиваше да седне на канапето. Отново бях поразен от приликата й с Били — същата сияйна руса коса, същата естествена, непресторена красота, същите присмехулни интонации, същият тембър на гласа, който си спомням, че бях описал като „предизвикателен и подигравателен, ту зрял, ту младежки“.

— Качеството, което търсите у един мъж?

— Вие сега въпросника на Пруст ли ми прилагате?

— Прилича.

— Ами харесва ми мъжът да бъде мъж. Не ценя особено онези мъже, които на всяка цена искат да покажат женската си страна. Разбирате ли?

Поклатих глава недоверчиво. Канех се да продължа, когато тя взе думата:

— А вие какво качество харесвате у жената?

— Фантазията, струва ми се. Хуморът — това е квинтесенцията на интелекта, нали?

Тя посочи цифровата рамка, в която дефилираха снимките на Орор.

— Обаче вашата пианистка не изглежда забавна.

— Да се върнем на въпросите — предложих аз и седнах до нея на канапето.

— Възбужда ви да задавате въпроси, нали? Малката ви власт започва да ви харесва! — тя започваше да се забавлява.

Не исках да се разсейвам и продължих моя разпит:

— Ако трябваше да промените нещо във външния си вид?

— Бих искала да имам повече форми и да съм по-пълна.

А аз бях туширан. Всичко беше точно. Или тази жена беше луда и се беше идентифицирала с персонажа на Били с изумително подражание, или тя наистина беше Били и тогава аз бях луд.

— Е? — подигравателно запита тя.

— Отговорите ви доказват, че добре сте изучили моите романи — отвърнах аз, опитвайки се някак да прикрия изненадата си.

— В такъв случай задайте ми други въпроси.

Точно това смятах да направя. Като предизвикателство хвърлих книгата в хромираната кофа в кухнята после отворих моя лаптоп, лек като перце и написах паролата, за да вляза в моите документи. В интерес на истината, знаех много повече информация за моите персонажи, отколкото предавах в романите си. За да бъда в пълна емпатия с моите „герои“, си бях създал навика да пиша за всеки един от тях подробна биография от двадесетина страници. В нея вкарвах максимума от сведения, като се започне от датата на раждане и се стигне до любимата им песен, като се мине през името на учителката от началното училище. Три четвърти от тези указания ги нямаше в крайната версия на книгата, но това упражнение беше част от невидимата работа, която позволяваше да се случи загадъчната алхимия на писането. С придобиването на опита, в крайна сметка се бях убедил, че това упражнение придаваше известна достоверност на моите персонажи или поне частица човечност, която обясняваше защо читателите се разпознаваха в тях.

— Наистина ли държите да продължим? — попитах, като отворих файла, посветен на Били.

Младата жена измъкна от едно от чекмеджетата на ниската масичка посребрена запалка и стар пакет цигари „Дънхил“ — за чието съществуване и аз самият не знаех, — който трябва да беше забравен от някоя от жените, с които се бях срещал преди Орор. Запали си цигара с известен стил: