Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 131
Гийом Мюсо
— Защо викаш толкова?
— Добър ден, мамо.
— Добър ден.
Без целувка. Без прегръдка. Без топлина.
— Търся Джовани.
— Брат ти го няма. Отиде при Марчело да купи писиаландрея28.
— Добре, ще го почакам.
Както всеки път, когато оставаха сами, помежду им застина тежко мълчание, наситено с упреци и горчивина. Рядко се виждаха, малко си говореха. Дълго време Лука беше живял в Ню Йорк, после, когато се върна в Италия след развода си, отначало се беше установил в Милано, преди да си купи апартамент в Рим.
За да разсее неприятното напрежение, той мина зад бара и си приготви еспресо. Лука не беше семеен тип. Работата му често му служеше за претекст да избягва кръщенетата, сватбите, причастията и неделните обеди, които продължаваха до безкрайност. Но по свой начин той дълбоко обичаше близките си и страдаше от това, че не умееше да общува с тях. Майка му така и не можа да разбере неговата живопис, още по-малко успеха му. Не можеше да си обясни как хората купуват едноцветни платна за десетки хиляди евро. Лука мислеше, че за нея той беше някакъв мошеник: талантлив измамник, който успяваше да води комфортен живот, без да работи истински. Това неразбиране беше минирало отношенията им.
— Нещо ново за дъщеря ти?
— Сандра постъпи в лицей в Ню Йорк.
— Изобщо ли не я виждаш?
— Не я виждам често — каза той. — Припомням ти, че родителските права са у майка й.
— А когато я виждаш, нещата не вървят, нали?
— Виж, не съм дошъл да слушам тия глупости! — извика Лука и стана, за да си тръгне.
— Чакай! — настоя тя.
Той спря на прага.
— Видът ти е загрижен.
— Това си е моя работа.
— Какво искаше да питаш брат ти?
— Дали пази едни снимки.
— Снимки? Ти никога не правиш снимки! Постоянно повтаряш, че не обичаш да се обременяваш със спомени.
— Благодаря ти за помощта, мамо.
— Чии снимки търсиш?
Лука се измъкна по тъча:
— Ще се върна по-късно да видя Джовани — каза той и отвори вратата.
Старата жена се приближи до него и го задържа за ръкава.
— Животът ти е станал като платната ти, Лука — едноцветен, сух и празен.
— Това си е твое мнение.
— Много добре знаеш, че това е истината! — каза тя тъжно.
— Довиждане, мамо — каза той и затвори вратата зад себе си.
Старата жена повдигна рамене и се върна в кухнята. Върху вехтата й работна маса, дървена и облицована с плочки, лежеше една хвалебствена статия, която „Ла Република“ беше посветила на творчеството на Лука. Тя я дочете, после я изряза и я подреди в големия класьор, където от години пазеше всичко, което се пишеше за сина й.
Лука се върна в апартамента. Използва четките си за подпалки в голямата камина, около която беше разположено ателието му. Докато огънят се разгаряше, той събра всичките си платна и методично ги напръска със спирт, преди да ги хвърли в пламъците.
На вратата се позвъни. Лука се наведе през прозореца и видя прегърбения силует на майка си. Той слезе, за да поговори с нея, но когато отвори вратата, тя вече беше изчезнала, оставяйки голям плик в неговата пощенска кутия.
