Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 130
Гийом Мюсо
— Каква е тая отврат?
— Не ни усложнявайте работата, ако обичате! — заплаши офицерът. — През последните седмици сте получили няколко заповеди, изпратени от вашата банка.
Двама носачи вече бяха застанали пред входа и само чакаха заповед, за да започнат да опразват къщата.
— Впрочем — продължи ченгето, като му подаде един плик — ето призовката ви за явяване в съда за кражба на притежания, подлежащи на изземване.
— Говорите за…
— … за бугатито, което сте заложили, да.
С едно кимване на глава шерифът даде съгласието си на двама хамали, които за по-малко от половин час опразниха къщата от всичките й мебели.
— А това е нищо в сравнение с онова, което данъчната администрация ще ви причини! — подхвърли садистката Карен, затваряйки вратата на колата си.
Майло остана сам на тротоара, с куфар в ръка. Изведнъж осъзна, че нямаше къде да прекара нощта. Като зашеметен боксьор той направи няколко крачки надясно, после наляво, без да знае накъде да тръгне. Три месеца по-рано беше освободил двамата служители, които работеха за него, и беше продал офисите си в търговската част на града. Това беше. Вече нямаше работа, нямаше покрив, нямаше кола, нямаше нищо. Твърде дълго беше отказвал да погледне действителността трезво, като си мислеше, че в крайна сметка всичко ще се оправи, но този път тя мръснишки го беше уловила.
На лъчите на утринното слънце татуировките по горната част на ръцете му пламтяха. Тези белези от миналото го връщаха обратно на улицата, при побоищата, при насилието и мизерията, от които си мислеше, че се е измъкнал.
Полицейска сирена го извади от мислите му. Обърна се с желанието да избяга, но този път не беше враг.
Беше Керъл.
Тя веднага разбра какво се е случило. Решително грабна куфара на Майло и го сложи на задната седалка на своята патрулна кола.
— Имам много удобно разтегателно канапе, но не си мисли, че ще се настаниш просто ей така в дома ми и ще бездействаш. Има едни тапети, които отдавна искам да махна от хола, а после трябва да се пребоядиса кухнята с постна боя, както и да се оправи душът. Освен това едно кранче в банята тече и има остатъци от влага, които трябва да изчезнат. Всъщност, както виждаш, това изгонване по-скоро ме устройва…
Майло й благодари с дискретно кимване с глава. Може би вече нямаше работа, нямаше къща, нямаше кола. Но му оставаше Керъл. Беше изгубил всичко. Освен най-важното.
Художникът Лука Бартолети влезе в малкия семеен ресторант, който се намираше на една отдалечена уличка. Обзаведено със старинни мебели, мястото предлагаше римска кухня без излишни превземки. Тук човек ядеше макароните си на карирана покривка и пиеше виното си от гарафа.
— Джовани! — извика той.
Салонът беше празен. Беше едва 10 ч. сутринта, но във въздуха вече се носеше приятният аромат на топъл хляб. Ресторантът беше на родителите му вече повече от четиридесет години, макар че сега го управляваше брат му.
— Джовани!
В рамката на вратата се появи силует, но не беше този на брат му.
