Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 120

Бях дръпнал завесите, за да предпазя съня й от светлините на улицата. „Благодаря, че се грижиш за мен. Преди теб никой не го е правил.“

* * *

„Преди теб никой не го е правил.“

Изречението още звучеше в главата ми, когато отново седнах на бюрото. Гледах курсора на екрана, който ми се подиграваше, мигайки.

На какво се дължи вдъхновението ви? Това беше класическият въпрос, който най-често се чуваше от устата на читателите и журналистите и, честно казано, никога не съм бил способен да отговоря сериозно на този въпрос. Писането изисква аскетичен живот: да изпълня четири страници на ден ми отнемаше около петнадесет часа. Нямаше магия, нямаше тайна, нямаше рецепта: трябваше просто да се откъсна от света, да седна на едно бюро, да си сложа слушалките, да си пусна класическа музика или джаз, както и да предвидя сериозен запас от капсули с кафе. В добрите дни ставаше нещо хубаво и можех да напиша наведнъж десетина страници. В тези благословени периоди се убеждавах, че историите вече съществуват някъде на небето и че гласът на някой ангел идва и ми диктува това, което трябва да напиша, но такива моменти бяха редки. Перспективата да напиша петстотин страници за няколко седмици ми се струваше съвършено невъзможна.

„Благодаря, че се грижиш за мен.“

Гаденето ми беше изчезнало. Безпокойството ми се беше превърнало в треска. Треската на актьора точно преди вдигането на завесата.

Поставих пръстите си на клавиатурата и те започнаха да се движат почти пряко волята ми. Първите редове се появиха като с вълшебна пръчица.

Глава 1

Доколкото си спомням като кореняк, никога не бях виждал толкова студена зима в Бостън. Вече повече от месец градът се превиваше под снега и леда. В кафенетата разговорите се въртяха най-често около тъй нареченото затопляне на климата, с което медиите ни проглушаваха ушите. „Да бе, какво приказваш! Всичко това си е чисто шарлатанство!“

В апартамента си в „Саути“ Били Донели спеше неспокойно. До този момент животът никак не се бе държал ласкаво към нея. Тя още не знаеше, но това щеше да се промени.

Това е, тръгна.

Веднага разбрах, че чувствата, които изпитвах към Били, ме бяха освободили от проклятието. Тя ме караше да се върна в действителния живот, беше успяла да намери ключа на катинара, който бе заключил ума ми.

Бялата страница вече не ме плашеше.

Започнах да пиша и работих през цялата нощ.

* * *

„Дами и господа, говори главният стюард. Току-що кацнахме на летище «Фиумичино» в Рим, където температурата на въздуха е 16°С. Моля да ни извините за лекото закъснение. Моля да останете седнали и със закопчани предпазни колани до пълното спиране на самолета. Моля да внимавате при отварянето на багажните отделения и да се уверите, че нищо не сте забравили. От името на целия екипаж на «Юнайтед Еърлайнс», ви пожелавам приятен ден и се надявам скоро да ви видим отново.“

Бони дел Амико се събуди трудно. Беше спала през целия полет и сънят й беше неспокоен и изпълнен с кошмари, от които не можеше да се отърси.