Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 118
Гийом Мюсо
Сълзите, които се стичаха по бузите й, падаха върху един дебел плик от седефена на цвят хартия. Тя го отвори и извади от него кичурче от косите на бамбино. Дълго плака, но това я освободи от тежестта, която таеше в себе си от години.
Сега беше уморена. Преди да си легне отново, обзета от внезапно вдъхновение, тя залепи снимките, статията, пощенската картичка и кичурчето коса на белите страници на книгата. Обобщение в десетина страници на силните моменти в живота й.
Ако трябваше да започне отново, дали щеше да промени нещо в живота си? Прогони това питане от ума си. Този въпрос нямаше смисъл. Животът не беше видеоигра с множество избори. Времето минава и ние отминаваме с него, като най-често правим това, което можем, вместо това, което искаме. Съдбата върши останалото, а шансът слага щипката сол. Това е.
Тя сложи книгата в голям, здрав амбалажен плик и повика дежурната сестра, за да я помоли да предаде пакета на Бони дел Амико, когато дойде в болницата.
— Не яж много тирамису в Рим! — лукаво посъветва Ю Чан. — В това нещо има поне един милиард калории, а ти напоследък понапълня, нали?
— Не се тревожи за мен — отвърна Бони, затваряйки куфара си. — Това май се харесва на момчетата, доколкото можах да разбера…
Младото момиче погледна през прозореца. Вече беше тъмно, но тя забеляза фаровете на таксито, което беше поръчала.
— Тръгвам.
— Успех! Размажи им физиономиите на ония селяндури! — окуражи я китайката.
Бони слезе по стълбите на интерната и даде багажа си на шофьора на таксито, който го натовари в колата.
— На летището ли отивате, госпожице?
— Да, но преди това бих искала да се отбия набързо в болница „Ленъкс“.
По пътя Бони мислеше трескаво. Защо изпитваше нужда да се върне при госпожа Кауфман? Когато си тръгна от там на обяд, й се беше сторила уморена и малко тъжна. Но най-вече старата жена се беше сбогувала някак твърде тържествено, като настоя да я прегърне, което наистина не й подхождаше.
Таксито спря в задръстване.
— Оставям ви чантата си, става ли? Само пет минути.
— Не бързайте. Ще спра на паркинга.
— Полиция, отворете!
Ю Чан подскочи. Беше се възползвала от отсъствието на съквартирантката си, за да се порови в компютъра й и да се опита да прочете имейлите й. За няколко секунди се паникьоса, представяйки си, че някаква камера, скрита в стаята, я беше издала.
Бързо загаси монитора, преди да отвори вратата.
— Аз съм офицер Керъл Алварес — представи се Керъл, знаейки много добре, че няма разрешение да влиза в университетския кампус.
— Бихме искали да говорим с Бони дел Амико — съобщи Майло.
— За малко я изпуснахте — отговори Ю Чан с облекчение. — Току-що тръгна за летището. Ще участва в турнир по шах в Рим.
— Знаете ли номера на мобилния й? — попита той и извади своя телефон.
На задната седалка на таксито звънът на телефона на Бони отекна от дъното на чантата й в стил пачуърк. Звънът беше настойчив, но шофьорът дори не го чу. Докато чакаше пътничката си, беше усилил звука на радиото, за да слуша мача на „Мете“ срещу „Брейвс“.
