Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 119
Гийом Мюсо
Бони излезе от асансьора и тръгна тихо по коридора.
— Часът за посещения свърши, госпожице! — спря я една сестра.
— Аз… бих искала да видя г-жа Кауфман, преди да замина за чужбина.
— Хм… вие сте малката доброволка, нали?
Бони кимна с глава.
— Етел Кауфман заспа, но остави един плик за вас.
Леко разочарована, Бони последва жената в бяло до стаята, за да получи пакета с книгата.
Когато се върна в таксито, на път за летището, тя с изумление откри снимките и обясненията, добавени от старата жена. Завладяна от емоциите, тя и за миг не помисли да погледне телефона си.
„Добър вечер, дами и господа!
Говори главният стюард. За мен е удоволствие да ви посрещна на борда на нашия «Боинг 767», пътуващ за Рим. Времетраенето на полета ще е около 13 часа и 55 минути. Качването на борда приключи. В креслото срещу вас ще намерите указанието за сигурност, заедно с мерките при спешност, които ви молим да прочетете внимателно. Сега ще видите демонстрация…“
— Полетът за Рим? Съжалявам, току-що приключихме качването на пътниците — оповести стюардесата, като погледна в екрана на компютъра си.
— Не е истина! — ядоса се Керъл. — Никога няма да вземем проклетата книга. Опитай се да се обадиш на това момиче!
— Вече й оставих две съобщения — каза Майло. — Сигурно е сложила телефона си на вибрации.
— Опитай пак, моля те.
„Ще излетим след малко. Моля да закопчаете предпазните си колани, да изправите облегалките на креслата си и да изгасите мобилните си телефони. Напомняме ви, че на самолета пушенето е забранено и е строго забранено да се пуши в тоалетните.“
Бони закопча колана си и се зарови в чантата, за да си извади пътната възглавничка, маската за очи и книгата. Докато загасяше телефона, видя, че червената лампичка мига, сигнализирайки за съобщения или пропуснати повиквания. Изкуши се да ги провери, но укорителният поглед на стюардесата я разубеди.
Холът на малкия ни апартамент беше огрян от приглушената светлина, идваща от десетина свещи. След една спокойна нощ Били беше заспала на канапето. Аз бях включил компютъра си, изпълнен с притеснение, и бях отворил програмата за текстообработка. Ужасната бяла страница се появи на екрана, а заедно с нея и гаденето, тревогата и паниката, които бяха станали нещо обикновено за мен.
Не.
Станах от стола си, отидох до канапето и вдигнах Били на ръце, за да я отнеса в стаята. Насън тя промърмори, че е много тежка, но ме остави да я нося. Нощта беше прохладна, а радиаторът в стаята излъчваше доста слаба топлина. В гардероба намерих втора завивка и я увих като малко дете.
Тъкмо щях да затворя врата, когато я чух да ми казва: „Благодаря“.
