Читать «Чиракът» онлайн - страница 36

— Не мога да си позволя да отделя повече време за това — заяви тя.

— Какво?

— Имам предостатъчно свои случаи. И не мисля, че случаят Йегър има нещо общо с Уорън Хойт.

— Не това мислеше преди три дни.

— Е, явно съм сбъркала.

Прекоси паркинга, за да отиде до своя автомобил, отвори вратата и свали стъклото на прозореца. Заляха я горещи вълни от напеченото купе.

— Да не съм те обидил нещо? — попита той.

— Не.

— Защо тогава се отказваш?

Ризоли се вмъкна зад волана. Седалката пареше, дори през панталоните й.

— Цяла година се старах да се отърва от Хирургът — обясни тя. — Трябва да се освободя от него. Трябва да престана да виждам неговата намеса във всичко, на което се натъквам.

— Знаеш ли, понякога шестото чувство е най-доброто, с което разполагаме.

— Но само понякога, нищо повече. Чувство, не факт. В инстинкта на ченгето няма нищо свято. Какво, по дяволите, е инстинктът, между другото? Колко пъти се случва някое подозрение да се окаже абсолютно погрешно? — Включи двигателя. — Прекалено често.

— Значи не съм те обидил?

Джейн затръшна вратата.

— Не.

— Сигурна ли си?

Тя го погледна през отворения прозорец. Той премигваше на слънцето, присвил очи под рунтавите си вежди. Тъмните косми по ръцете му стърчаха, гъсти като козина, а стойката, изпъченият напред ханш, увисналите рамене я караха да се сеща за прегърбена горила. Не, не я беше обидил. Но не можеше да го погледне, без да изпита неволно отвращение.

— Просто не мога да отделя повече време за това — обясни тя. — Знаеш как е.

Щом се върна на бюрото си, Ризоли се фокусира върху събралата се документация. Най-горе беше папката за Мъжа от самолета, чиято самоличност оставаше неизвестна и чието раздробено тяло все още лежеше непотърсено в сградата на съдебните лекари. Прекалено дълго не беше обръщала нужното внимание на тази жертва. Но дори сега, докато отваряше папката и преглеждаше снимките от аутопсията, продължаваше да мисли за семейство Йегър и за мъжа, по чиито дрехи бе полепнал косъм от труп. Прегледа графика на приземяванията и излитанията на реактивните самолети на летище „Логан“, но в съзнанието си виждаше лицето на Гейл Йегър, която се усмихваше от снимката върху скрина. Спомни си галерията от женски снимки, които бяха залепили по стената на конферентната зала преди една година, по време на разследването на случая на Хирургът. Онези жени също се усмихваха, лицата им бяха уловени в момент, когато са били все още топла плът, когато животът все още е блестял в очите им. Не можеше да мисли за Гейл Йегър, без да се сети за мъртвите, които бяха минали покрай нея.

Питаше се дали Гейл не беше вече сред тях.

Пейджърът й завибрира, бръмченето от колана й подейства като електрически удар. Това беше предупреждение за откритие, което щеше да преобърне деня й. Младата жена взе телефона.

Миг по-късно излетя от сградата.

5

Кучето беше жълт лабрадор, възбуден почти до истерия от стоящите наблизо полицаи. Той подскачаше и лаеше, опъвайки до скъсване каишката, с която беше завързан за едно дърво. Собственикът му, жилест мъж на средна възраст в спортни шорти, седеше наблизо върху голям камък, отпуснал глава в дланите си, без да се интересува от опитите на кучето да привлече вниманието му.