Читать «Чиракът» онлайн - страница 34

Джейн го погледна въпросително.

— Беше?

— Вижте, следя новините. Нали не мислите, че мисис Йегър е все още жива? — Джоуи се обърна и се намръщи на Корсак, който се разхождаше из помещението и надничаше из шкафчетата. — Ъъъ… господин детектив? Търсите ли нещо конкретно?

— Не. Просто се чудех какви неща може да има в един погребален дом. — Бръкна в едно от шкафчетата. — Хей, това маша за къдрене ли е?

— Да. Ние мием косата с шампоан и къдрим с маша. Правим маникюр. Всичко, за да изглеждат клиентите ни възможно най-добре.

— Както чувам, вие сте много добър в тази работа.

— Всички са оставали доволни от работата ми.

Корсак се засмя.

— Те самите ли успяват да ви го кажат?

— Имам предвид семействата им. Техните семейства остават доволни.

Полицаят остави машата.

— Работите за мистър Уитни колко… вече седем години?

— Горе-долу толкова.

— Трябва да сте дошли веднага след завършването на гимназията.

— Започнах като чистач и мияч на катафалките. Чистех стаята за подготвяне на покойниците. Отговарях на нощните обаждания за вземане на починал. Тогава мистър Уитни ме накара да му помагам при подготвянето на труповете. Сега, когато годините му напредват, аз правя почти всичко тук.

— В такъв случай сигурно имате разрешително да подготвяте трупове?

Настъпи пауза.

— Ъъъ, не. Никога не стигнах до кандидатстване за този пост. Просто помагах на мистър Уитни.

— Защо не кандидатствахте? Струва ми се, че това би било изкачване едно стъпало нагоре.

— Работата ме удовлетворява при това положение. — Джоуи насочи вниманието си отново към мисис Обър, чието лице бе придобило розов оттенък. Той взе четчица за вежди и започна да нанася кафяв грим в сивите й вежди; ръцете му работеха с почти любяща деликатност. Във възрастта, когато повечето младежи нямат търпение да се заловят енергично с живота, Джоуи Валънтайн бе предпочел да прекарва дните си в компанията на мъртвите. В тази чиста, светла стая докарваха трупове от болници и старчески домове. Той ги къпеше и подсушаваше, миеше косите им, слагаше им крем и пудра, за да създаде илюзия за живот. Докато нанасяше цветовете по бузите на мисис Обър, той прошепна: — Добре. О, да, стана наистина добре. Ще изглеждаш приказно…

— И така, Джоуи — обади се Корсак. — Работиш тук от седем години, така ли?

— Не ви ли го казах преди малко?

— И никога не си си направил труда да кандидатстваш за документ, който ти дава правото да упражняваш тази професия?

— Защо ме питате все за това?

— Защото си знаел, че няма да го получиш ли?

Джоуи замръзна, както се готвеше да сложи червило. Не отговори.

— Старият мистър Уитни знае ли за криминалното ти минало? — попита Корсак.

Най-после младият мъж вдигна поглед.

— Не сте му казали, нали?

— Може би трябва да го направя. Като имам предвид как си изкарал ума на онова бедно момиче.

— Бях само на осемнайсет. Стана грешка…

— Грешка? Какво, надникнал си не в прозореца, в който е трябвало ли? Не си шпионирал момичето, което е трябвало?

— Учехме заедно в гимназията! Не е да не съм я познавал!