Читать «Чиракът» онлайн

Тес Геритсън

Чиракът

На Терина и Майк

Благодарности

Докато пишех тази книга, ме насърчаваше прекрасен екип, предлагаше ми съветите си и ми даваше емоционалната „храна“, от която се нуждаех, за да продължавам напред. Много, много благодаря на моя агент, приятелка и попътна светлина Мег Рули, на Джейн Бърки, Дон Клиъри и прекрасните хора в „Джейн Ротроузън ейджънси“. Дължа благодарности също така на моя превъзходен редактор Линда Мароу, на Джина Сентрело за непомръкващия й ентусиазъм, на Луис Мендес, задето ме поддържаше във форма, и на Гили Хейлпарн и Мари Кулман, задето ме поддържаха по време на тъжните, мрачни дни след 11 септември и ме отведоха в безопасност до дома ми. Благодаря и на Питър Марс за информацията, която ми даде за бостънската полиция, и на Селина Уокър, която с позитивизма си ме отведе „до другия край на езерото“.

И най-накрая, най-дълбока благодарност на съпруга ми Джейкъб, който знае колко е трудно да живееш с писателка… и въпреки това остава до мен.

Пролог

Днес наблюдавах как умира човек. Стана съвсем неочаквано и все още не мога да се начудя на факта, че тази драма се разигра буквално в краката ми. Толкова много от това, което минава за възбуда в нашия живот, не може да бъде предвидено, затова трябва да се научим да се наслаждаваме на спектаклите, когато дойдат, и да ценим редките сензационни мигове, прекъсващи от време на време монотонния ход на живота. А дните ми тук наистина се точат бавно, в този свят зад стени, където хората са просто числа и ни отличават не по имената, не по дадените ни от Бог таланти, а според характера на нашите закононарушения. Ние се обличаме еднакво, ядем едно и също, четем едни и същи оръфани книги от една и съща затворническа количка. Всеки ден е като останалите. И тогава някакъв потресаващ инцидент ни напомня, че животът може да бъде като игра на зарове.

Така стана днес, на втори август, един великолепен горещ и слънчев ден, точно каквито ги обичам. Докато другите се потят и се мъкнат като летаргичен добитък аз стоя в центъра на двора за физически занимания, вдигнал лице към слънцето като гущер, попивайки топлината. Очите ми са затворени, затова не виждам забиването на ножа, нито виждам как мъжът залита назад и пада. Но чувам възбудените гласове и отварям очи.

В ъгъла на двора лежи окървавен човек. Всички отстъпват назад и лицата им се превръщат в обичайните маски на безразличие, говорещи „нищо не съм видял, нищо не знам“.

Само аз тръгвам към падналия.

За миг заставам до него и го гледам. Очите му са отворени и изразителни; едва ли за него аз съм нещо повече от черен контур на фона на яркото небе. Той е млад, със светлоруса коса, брадата му е незабележимо по-гъста от пух. Отваря уста и от нея излиза розова пяна. На гърдите му се появява червено петно и се уголемява.

Коленича край него и раздирам с един замах ризата му, оголвам раната, която е непосредствено вляво на гръдната кост. Острието се е плъзнало точно между ребрата и със сигурност е пробило белия дроб и може би е засегнало перикардия. Раната е смъртоносна и той го знае. Опитва се да ми каже нещо, устните му помръдват, без да издават звук, очите му се опитват да се фокусират. Иска да се приведа по-близко, може би, за да чуя някаква предсмъртна изповед, но онова, което има да каже, изобщо не ме интересува. Вместо това се фокусирам върху раната му.