Читать «Чиракът» онлайн - страница 35

— Значи надничаш по прозорците само на момичета, които познаваш? Какво друго си правил, без да те хванат?

— Казах ви, стана грешка!

— Промъкваш ли се понякога в нечия къща? Влизаш ли в спалните на хората? Може би задигаш по някой сутиен или чифт симпатични гащички?

— О, боже.

Джоуи гледаше към червилото, което току-що бе изпуснал на пода. Имаше вид на човек, който ще повърне всеки момент.

— Знаеш ли, онези, които обичат да надничат, обикновено преминават към правене на други неща — продължаваше Корсак. — Лоши неща.

Джоуи се приближи до касетофона и го спря. В настъпилата тишина застана с гръб към тях, загледан през прозореца към гробището от другата страна на улицата.

— Опитвате се да ми съсипете живота — промълви той.

— Не, Джоуи. Просто се опитваме да проведем откровен разговор.

— Мистър Уитни не знае.

— И не е нужно да знае.

— Освен ако?

— Къде беше в неделя вечерта?

— Вкъщи.

— Сам?

Младият мъж въздъхна.

— Вижте, знам за какво е всичко това. Знам какво се опитвате да направите. Но ви казвам, че почти не познавах мисис Йегър. Само се погрижих за майка й. При това го направих добре. Всички ми го казаха после. Колко жива изглеждала.

— Имаш ли нещо против да хвърлим поглед на колата ти?

— Защо?

— Само за една проверка.

— Да, имам против. Но вие въпреки това ще го направите, нали?

— Само с твоето разрешение. — Корсак направи пауза. — Знаеш ли, сътрудничеството е двупосочна улица.

Джоуи продължаваше да се взира през прозореца.

— Днес има погребение — произнесе тихо той. — Виждате ли всички онези лимузини? От детството си обичам да наблюдавам погребални процесии. Толкова са красиви. Изпълнени с такова достойнство. Това е единственото, което хората правят все още както трябва. Единственото, което не са развалили. Не като сватбите, когато правят глупави неща като скачане от самолет. Или произнасят брачния си обет по националната телевизия. На погребенията все още проявяваме уважение към приличието…

— Колата ти, Джоуи.

Най-после младият мъж се обърна и се приближи до чекмеджето на едно от шкафчетата.

Бръкна вътре, извади връзка ключове и ги подаде на детектива.

— Кафявата „Хонда“.

Ризоли и Корсак стояха на паркинга, загледани в сивото килимче, застилащо багажника на автомобила на Джоуи Валънтайн.

— По дяволите! — Полицаят затръшна капака на багажника. — Не съм свършил с този човек.

— Нямаш никаква улика срещу него.

— Видя ли му обувките? Приличат ми на номер единайсет. А катафалката е с морскосин килим.

— Както и хиляди други коли. Това не го прави твоят човек.

— Е, със сигурност не е старият Уитни.

Лион Уитни, шефът на Джоуи, беше на шейсет и шест години.

— Виж, вече разполагаме с ДНК на извършителя — рече Корсак. — Сега ни трябва само ДНК и на Джоуи.

— И мислиш, че той просто ще се изплюе в една чашка заради теб?

— Ако иска да си запази работата. Мисля, че ще се изправи на задни лапи и ще моли като куче.

Джейн погледна към другата страна на улицата, където въздухът потрепваше от жегата, и се взря към гробището; там погребалната процесия вече се движеше достойно към изхода. „Щом мъртвите бъдат погребани, животът продължава — помисли си тя. — Каквато и да е трагедията, животът трябва винаги да продължава. Както и аз.“