Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 94

— Че какво толкова си направила? — възкликвам, изгаряща от любопитство. — Да не би пак да са те арестували?

— Това… няма значение — отговаря след кратка пауза Сейди. Обръща ми гръб и се втренчва в прозореца. — Важното е, че просто трябваше да се махна оттам. И бракът ми се стори най-лесният начин. Междувременно родителите ми вече ми бяха намерили подходяща партия. Ако щеш ми вярвай, но в онези години мъжете не се редяха на опашка, за да ти искат ръката!

— О, знам! И днес е така! — кимвам съчувствено. — Всеизвестен факт е, че в Лондон не може да бъде намерен нито един свестен, необвързан мъж! Нито един!

Когато вдигам очи, забелязвам, че пралеля ми ме съзерцава с видимо озадачение. После бавно изрича:

— Нашите ги изгубихме в Голямата война.

— О, наистина! — преглъщам сконфузено. — Голямата война.

Има предвид Първата световна война. Изобщо не се сетих за това!

— А онези, които все пак оцеляха, вече не бяха същите. Бяха ранени. Разбити и душевно, и физически. Или изпълнени с чувство за вина, че са оцелели… — През лицето й преминава сянка. — По-големият ми брат също беше убит. Казваше се Едуин. Беше само на деветнайсет. Родителите ми така и не успяха да го преживеят.

Втрещявам се. Значи съм имала и правуйчо Едуин, който е бил убит по време на Първата световна война? Защо никой не ми е разказвал тези неща?!

— Какъв беше той? — изричам тихо. — Имам предвид… Едуин?

— Беше… много забавен. — Устните й се изкривяват, като че ли се кани да се усмихне, но не може да си го позволи. — Караше ме да се смея. Правеше родителите ми по-поносими. Правеше всичко в живота ни по-поносимо.

В стаята настъпва гробна тишина. Нарушава я единствено едва доловимият звук от телевизора в апартамента над нас. Лицето на Сейди замръзва. В момента е далеч от мен, далеч в спомените си. Изглежда така, сякаш е в транс.

Накрая решавам да наруша мълчанието и питам предпазливо:

— Но дори и да е нямало много подходящи мъже на разположение, налагаше ли се да се омъжваш? Имам предвид за някой напълно непознат за теб, само и само да си омъжена? Защо не почака истинския? Ами любовта? Къде отиде тя?

— Ами любовта? — имитира ме саркастично тя, набързо излязла от мечтателното си състояние. После отсича безапелационно: — Стига си ми бръщолевила за тази любов! — Оглежда нахвърляните по леглото ми дрехи и разпорежда: — Подреди ги така, че да мога да ги разгледам всичките! Аз ще избера тоалета ти за тази вечер! И в никакъв случай няма да бъде отвратителна пола, дълга до земята!

Няма съмнение, че разсъждава от собствения си опит на младини.

— Окей! — кимвам и разстилам дрехите си на леглото. — Избирай!

— Отговарям също така и за прическата и грима ти! — добавя тя с глас, който не търпи възражение. — Въобще отговарям за всичко тази вечер!

— Добре — отвръщам търпеливо.

Запътвам се обратно към банята, но съзнанието ми все още не може да се освободи от онова, което ми разказа моята пралеля. Никога досега не съм си падала по родословни дървета и семейна история. Но си давам сметка, че това било доста интересна работа. Може да взема да накарам татко да изкопае някоя и друга снимка на старата фамилна къща. Сигурна съм, че ще бъде много щастлив да ми помогне.