Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 93

— Искаш да кажеш… баба? — Неочаквано осъзнавам, че разказът й ми става много интересен и с нетърпение очаквам да чуя повече за миналото на семейството. Спомням си баба единствено като белокоса старица, които обича да чопли нещо в градината. Изобщо не мога да си я представя като момиче. — Каква беше тя?

— Непоносимо добродетелна! — отговаря пралеля ми и сбърчва отвратено лице. — Точно тя носеше корсети! Дори и когато целият свят се отказа от тях, Вирджиния не прекрачваше прага на стаята си без корсет, вдигаше си дългата коса на стегнато кокче и всяка седмица ходеше в църквата, за да подрежда цветята! Беше най-скучното момиче в Арчбъри! И нищо чудно, че се омъжи за най-скучния мъж в Арчбъри! Родителите ни бяха на седмото небе!

— Какво е това Арчбъри?

— Където живеехме. Село в графство Хартфордшир.

Това ми напомня нещо. Арчбъри… сигурна съм, че съм чувала за…

— Хей, почакай! — провиквам се внезапно. — Къщата в Арчбъри! Онази, която е изгоряла през 1960-те! Това ли е вашата къща?

Всичко започва да се връща в главата ми. Преди много години татко ми разказваше за старата фамилна къща в Арчбъри и дори ми показа черно-бяла снимка на нея от деветнайсети век. Казваше, че като малки, двамата с чичо Бил прекарвали по цяло лято там, а после, когато баба им и дядо им починали, дори се преместили да живеят там. Било много красиво — с дълги, широки коридори, огромни килери и величествено стълбище. Но след пожара земята била продадена и на нейно място били построени множество малки къщички.

— Точно тя. Да, спомням си, че по това време Вирджиния живееше там със семейството си. Впрочем именно тя причини пожара. Забравила някаква свещ. — Сейди внезапно млъква, а след няколко секунди добавя не без доза сарказъм: — В крайна сметка се оказа, че не била толкова перфектна!

— Веднъж минахме през селото — опитвам се да я успокоя аз. — Видяхме новите къщи. Не са чак толкова лоши.

Ала Сейди очевидно изобщо не ме чува. С отнесен поглед изрича:

— Изгубих всичко. Всички мои неща, които държах там, докато пътувах по чужбина. Всичко изгоря в този пожар!

— Ужасно… — промърморвам сконфузено.

— Какво значение има? — провиква се неочаквано тя, дошла на себе си. — На кого му пука?! — Завърта се по посока на гардероба ми и властно изрича: — Извади всичките си дрехи! Искам да ги видя!

— Както кажеш — свивам рамене, грабвам едновременно няколко закачалки и ги стоварвам на леглото. — Разкажи ми за съпруга ти! Какъв беше той?

Сейди се замисля за момент, а после отговаря:

— На сватбата ни беше облечен с аленочервена жилетка. Освен това не си спомням почти нищо за него.

— Само това ли помниш? Една жилетка?!

— А, да! Имаше и мустаци — допълва тя.

— Не те разбирам — отбелязвам, докато продължавам да хвърлям дрехи на леглото си. — Как си могла да се омъжиш за човек, когото не обичаш?

— Защото това беше единственият начин да избягам от дома! — изтъква Сейди така, сякаш това се подразбира от само себе си. — Непрекъснато се карах с родителите си. Баща ми беше спрял издръжката ми, викарият се отбиваше у дома всеки ден, всяка вечер бях заключвана в стаята си…