Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 277

Честно казано, първоначално не планирах това събитие като толкова огромно. Просто исках да организирам служба в памет на Сейди. Обаче после Малкълм от Лондонската портретна галерия научил за това. И ми предложи да обявят датата и часа на службата на техния уебсайт за всички любители на изкуството, които биха искали да присъстват и да изкажат почитта си към такава прочута икона на четката. И за всеобщо изумление само няколко часа след публикуването на новината били буквално обсадени от молби за покани. Накрая бяха принудени да разиграят поканите като томбола. Събитието се превърна във водеща новина за „Лондон Тунайт“. И ето ги сега тук, натъпкани в църквата. Редица след редица, човек до човек — все хора, които искат да почетат Сейди. Когато пристигнах и видях тълпите, меко казано се стъписах.

— Искам също така и да ви поздравя за тоалетите! Браво! — Оглеждам възторжено оригиналните стари палта, шалчетата с мъниста, гетите. — Мисля, че Сейди би се зарадвала да ви види и би одобрила всичко!

Дрескодът за днес е „двайсетте години на двайсети век“. И всички са се постарали да дадат всичко от себе си. А пък на мен въобще не ми пука, че заупокойните служби не изисквали дрескод — както викарият не се умори да ми повтаря. Важното е, че Сейди би била във възторг от хората наоколо, а в случая само това има значение!

Всички медицински сестри от старческия дом „Феърсайд“ са положили забележителни усилия също да бъдат в тон със случая — както за себе си, така и за възрастните обитатели на дома, които бяха успели да дойдат. Накичени са с приказни тоалети, със съответните ленти за глави и огърлици — всеки един от тях. Срещам погледа на Джини и тя ми се усмихва, помахвайки окуражително с ветрилото си.

Именно Джини и още две други сестри от старческия дом дойдоха с мен на поклонението на Сейди, което се състоя преди няколко седмици. Исках на него да присъстват само хора, които са я познавали. Които наистина са я познавали. Поклонението премина много тихо и задушевно, а после ги заведох всичките на обяд и си поплакахме, и пихме вино, и си разказвахме истории за Сейди, и се смяхме, а после им връчих огромно дарение за старческия дом и те отново се разплакаха.

Мама и татко не бяха поканени. Но според мен те като че ли разбраха.

Сега поглеждам към тях. Седнали са на първия ред. Мама е облечена в унищожителна лилава рокля с паднала талия, а лентата на главата й навява мисли по-скоро за седемдесетте и за „АББА“, отколкото за двайсетте. А татко изобщо не си е правил илюзии да изглежда като франт от двайсетте — облечен е в модерен, тъмен костюм с жилетка и копринена кърпичка на точки в предното джобче. Но смятам да му простя, защото е вперил в мен поглед, пълен с толкова много топлота, обич и гордост.

— Онези от вас, които са познавали Сейди единствено като момиче от известен портрет, вероятно се питат каква ли е била жената зад портрета. Е, тук е мястото да ви кажа, че тя беше удивителна жена! Беше остроумна, забавна, смела, безсрамна и… гледаше на живота като на най-голямата авантюра на света! Както вече знаете, тя беше муза на един от най-прочутите художници на двайсети век. Държала го е в плен на магията си! И той така и не е престанал да я обича до края на живота си — както и тя него. Били са трагично разделени от обстоятелствата. Но ако той бе живял по-дълго… кой знае?