Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 275

Време е.

* * *

Директорът на погребалния дом ми е приготвил чаша чай и дори е намерил две твърди бисквити, които е сервирал в чинийка на красиви рози. Започва отговора на всеки мой въпрос с печално, тихо „Ааа“, преди да продължи със същинската част. Факт, който вече започва да ме дразни.

Повежда ме по боядисан в дискретен цвят коридор, а после спира многозначително пред дървена врата, на чиято табелка пише: „Апартаментът на лилиите“.

— Ще ви оставя насаме с нея — изрича тихо и отваря вратата. После допълва: — Вярно ли е, че именно тя е момичето от онази прочута картина? Онази, за която вестниците толкова много пишат напоследък?

— Да, същата — кимвам.

— Ааа — свежда глава той. — Колко невероятно! Днес е трудно да се повярва! Толкова възрастна дама! Доколкото знам, на сто и пет, нали? Преклонна възраст, наистина!

И макар да знам, че той просто се опитва да бъде любезен, думите му докосват директно оголената ми рана.

— Аз не мисля за нея по този начин! — отсичам рязко. — Не мисля за нея като за старица!

— Ааа — кимва той. — Наистина.

— Както и да е. Искам да сложа нещо в… ковчега. Има ли някакъв проблем? И мога ли да бъда сигурна, че няма да изчезне оттам?

— Ааа. Разбира се, госпожице! Оттук никога нищо не е изчезвало!

— И още едно нещо — допълвам решително. — Не искам никой да влиза тук след мен! Ако някой толкова държи да го направи, първо ще се свържете с мен! Докато не ви дам разрешение, няма да пускате никого другиго тук, разбрахме ли се?

— Ааа — оглежда почтително обувките си възрастният човек. — Разбира се.

— Е, предварително благодаря! А сега… ще вляза.

Влизам, затварям вратата след себе си и се заковавам на място. Оглеждам обстановката. Сега, когато накрая съм тук, сега, когато най-сетне го правя, краката ми като че ли отказват да ме слушат. Преглъщам тежко няколко пъти, опитвайки се да се овладея. Казвам си, че не трябва да се паникьосвам. Минава цяла минута, докато накарам краката си да направят няколкото стъпки, отделящи ме от големия дървен ковчег.

Това е Сейди. Истинската Сейди. Моята сто и пет годишна пралеля. Която живя и умря, без да я познавам. Пристъпвам по-близо, задържайки дъха си. Когато се привеждам над нея, зървам единствено пухкава бяла коса и суха, сбърчена старческа кожа.

— Заповядай, Сейди! — прошепвам.

И бавно и много внимателно плъзвам огърлицата през врата й. Готово!

Най-сетне. Направих го.

Тя изглежда толкова миниатюрна и съсухрена. Толкова уязвима. Сещам се за всички онези мигове, когато ми се е искало да докосна Сейди. За всички онези пъти, когато съм се опитвала да стисна ръката й или да я прегърна. А ето я сега тук. Истинска. От плът и кръв. Погалвам леко косата й и изпъвам роклята й. Повече от всичко на света ми се приисква тя да можеше да усети докосването ми. Това крехко, древно, миниатюрно, сбърчено тяло е било домът на Сейди за последните сто и пет години. Това е истинската тя!

Стоя пред нея и се опитвам да нормализирам дишането си. Опитвам се да мисля спокойни, подходящи неща. Може би дори няколко думи на глас. Искам да постъпя както трябва. Но едновременно с това в гърдите ми се събира нетърпение, което с всяка следваща секунда, прекарана тук, става все по-силно. Истината е, че душата ми изобщо не е в тази стая.