Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 276

Трябва да тръгвам! Веднага!

С треперещи колене стигам до вратата, натискам бравата и се втурвам навън — за огромна изненада на директора на погребалния дом, който крачи напред-назад по коридора.

— Всичко наред ли е? — пита.

— Прекрасно — подвиквам през рамо. — Всичко е наред! Много ви благодаря! Ще поддържаме връзка! Но сега трябва да тръгвам! Съжалявам, но имам много важна среща!

Сърцето ми се е свило на топка. Почти не мога да си поема дъх. В главата ми пулсират мисли, които изобщо не съм искала да имам. Трябва да изляза оттук! Незнайно как, но успявам да се измъкна от приглушения коридор и от фоайето вече почти тичешком. Стигам до вратата и се втурвам навън на улицата. Заковавам се на място и се обръщам към пейката.

Пейката е празна.

* * *

Знаех си.

Разбира се, че си знаех.

Но въпреки това краката ми ме понасят към пейката. Оглеждам отчаяно тротоара и цялата улица и тихичко подвиквам:

— Сейди? Сейди? Сейди!

Докато се усетя, съм започнала да викам на глас. И викам ли, викам, докато не преграквам. Изтривам сълзите от очите си и отхвърлям предложенията за помощ на любезните минувачи. После продължавам да оглеждам улицата нагоре-надолу и накрая, изнемощяла, се отпускам на пейката. Хващам се здраво за нея и седя. Просто за всеки случай. И чакам.

И накрая настъпва и сумракът, а после и слънцето залязва, а аз започвам да потрепервам от студ…

И разбирам. Разбирам с душата си. Там, дълбоко в мен, където единствено има значение.

Тя няма да се върне при мен. Тя е продължила напред.

Тя е преминала отвъд.

Двайсет и седма глава

— Дами и господа! — гръмва гласът ми и аз правя пауза и прочиствам притеснено гърлото си.

Никога досега не съм говорила на микрофон, при това с толкова силни високоговорители. И въпреки че преди да започне всичко го проверих дали работи с дежурното „Едно, две, три“ и се чух как звуча, се оказва, че пак не съм се подготвила достатъчно за този шок.

— Дами и господа! — опитвам повторно. — Много ви благодаря, че удостоихте с присъствието си този ден на тъга и скръб, на възторг и тържественост… — Оглеждам лицата, вторачени в мен, грейналите им очи… Редица след редица, човек до човек… Изпълнили пейките на църквата „Сейнт Ботолф“. — … и най-вече, ден на поклон пред невероятната жена, която докосна сърцата на всички нас!

Обръщам се и поглеждам към огромната репродукция на портрета на Сейди, която се възправя над всичко останало в църквата. Платното е обградено с най-красивите плетеници от цветя, които съм виждала — лилии, орхидеи и виещ се през всички тях бръшлян, и дори репродукция на любимата огърлица на Сейди с водното конче, изработена от най-бледите жълти рози на света, поставена върху постамент от мъх.

Тази цветна репродукция е дело на „Хоукс и Кокс“ — най-добрите цветари в цял Лондон. Когато чули за заупокойната служба, те се свързаха с мен и ми предложиха да го направят безплатно — били големи почитатели на Сейди и много искали да й засвидетелстват почитта си. (Добре де, в по-циничен план, защото си знаеха, че така ще си направят страхотна реклама.)